Скоупс седеше пред пианото си с пръсти, отпуснати върху черните палисандрови клавиши. Изглеждаше дълбоко замислен. До него лежеше накъсан вестник, сякаш смачкан от гневна ръка, после — пак изгладен. Вестникът бе отворен на страница с главна статия: „Харвардски професор обвинява генноинженерна фирма за смразяващо нещастие“.
Скоупс рязко се изправи, излезе в осветеното от прожектори пространство и се отпусна тежко върху дивана. Взе клавиатурата в скута си и въведе няколко команди за видеотелефонна връзка. Огромният екран пред него просветна. След малко на него се появи огромният, зърнест образ на човешко лице. Дебелият му врат бе стегнат с яка, поне два номера по-тясна. Гледаше към камерата и се зъбеше като човек, който не е свикнал да се усмихва.
— Guten Tag — поздрави Скоупс на развален немски.
— Няма ли да ви е по-лесно да говорите на английски, господин Скоупс? — попита мъжът от екрана.
— Nein — продължи Скоупс на същия плачевен немски. — Искам да упражнявам немския си. Говорете бавно и ясно. Повтаряйте всяко изречение два пъти.
— Много добре.
— Два пъти!
— Sehr gut, sehr gut.
— И така, хер Залцман, нашият приятел ми каза, че имате пълен достъп до нацистките архиви в Лайпциг.
— Das ist richtig, das ist richtig9.
— Там ли е в момента архивът от гетото в Лудж?
— Ja, ja.
— Чудесно. Имам един малък проблем, как да го нарека, архивен проблем. Точно от тези, в които вие, хер Залцман, сте специалист. Аз плащам много добре. Сто хиляди.
Събеседникът му се озъби още повече.
Скоупс изложи проблема си все на същия развален немски. Мъжът на екрана го изслуша внимателно, усмивката му бавно изчезна.
По-късно, след като екранът отново потъмня, от едно устройство в края на масата прозвуча леко бръмчене, почти недоловимо.
Скоупс още седеше на вехтия диван с клавиатура в скута. Наведе се към масата и натисна едно копче:
— Да?
— Обядът ви е готов.
— Много добре.
Спенсър Феърли влезе с меките си пантофи, които бяха в пълен контраст със строгия му сив костюм. Приближи се безшумно и остави кутия с пица и една кока-кола на края на масата.
— Нещо друго, сър?
— Чете ли „Хералд“ тази сутрин?
Феърли поклати глава:
— Чета само „Глоуб“.
— Как не се досетих? Пробвай някога „Хералд“. Доста по-интересен е от „Глоуб“.
— Не, благодаря.
— Ето го там.
Скоупс посочи към пианото.
Феърли отиде и взе намачкания клюкарски вестник. Прегледа набързо страницата.
— Доста неетична журналистика — отбеляза.
Скоупс се захили:
— Напротив. Идеално е. Глупакът сам си е сложил примка на шията. Трябва само някой да му ритне бурето.
Той извади намачкана компютърна разпечатка от джоба на ризата си:
— Ето списъка за даренията ми тази седмица. Не е дълъг, има само една точка: Фонда в памет на Холокоста.
Феърли го изгледа изненадано:
— Организацията на Левин?
— Разбира се. Искам да бъде разгласено, но по достоен, скромен начин.
Феърли вдигна вежди:
— Мога ли да попитам…
— … Защо ли? Защото, Спенсър, стара лисицо, това е справедлива кауза. Пък и между нас казано, те скоро ще загубят основния си спомоществовател.
Феърли кимна.
— Освен това, ако се замислиш, не е зле да освободим любимата организация на Левин от пълната й зависимост от него.
— Да, сър.
— А, Феърли, я гледай, сакото ми се е пробило на лакътя. Искаш ли пак да излезем на пазар заедно?
По лицето на Феърли за миг се изписа крайно отвращение, после отново изчезна.
— Не, благодаря, сър — отказа вежливо, но категорично той.
Скоупс изчака вратата да се затвори след него. След това остави клавиатурата и взе парче пица от кутията. Лапна го и затвори очи с наслада.
— Aufwiedersehen, Чарлс — промърмори.
Карсън излезе от административната сграда в пет часа и спря удивен. Всичко навън бе покрито с пясък, постройките се открояваха като тъмни силуети на оранжевия фон. Цареше мъртвешка тишина. Карсън плахо си пое въздух. Беше сух, с вкус като на смлени тухли и необичайно студен. Той направи една крачка и обувката му затъна два-три пръста в прахта.
Тази сутрин бе отишъл рано на работа, преди изгрев-слънце, нетърпелив да започне изследванията с x-flu II. Работата погълна вниманието му изцяло и той почти забрави пясъчната буря, бушуваща над закопаната в земята Камера на смъртта. Де Вака се появи след час. Тя също бе минала през праха — ругатните и омазаното й с кал лице свидетелстваха за това.