„И вероятно само легенда“ — помисли си.
— Алонсо Кабеса де Вака бил сред първите европейски заселници в Америка през 1598 година. Родът ми е един от най-старите и най-важни фамилии на този континент. Не че обръщам особено внимание на такива неща…
По гордото й изражение личеше, че им обръща огромно внимание.
Продължиха известно време в мълчание, унесени в приятната топлина и лекото поклащане на конете. Де Вака яздеше малко по-напред, тялото й се движеше в синхрон с това на коня. Когато наближиха развалините, тя изчака Карсън да се изравни с нея.
След като застанаха рамо до рамо, тя го погледна закачливо:
— Последният е pendejo11.
И пришпори рязко коня си.
Докато Карсън успее да реагира, тя го водеше вече с три дължини. Конят й препускаше като бесен, с наведена глава, с присвити уши, изпод копитата му в лицето на Карсън хвърчаха камъчета. Той пришпори Дорчо.
Карсън се изравни с Де Вака и двата коня запрепускаха един до друг. Развалините се приближаваха бързо, високите зидове стърчаха като кули към небето. Карсън знаеше, че неговият кон е по-добрият. Де Вака обаче явно успяваше да подтикне своя да препуска по-бързо, бе долепила глава към врата му и го управляваше с къси, отсечени подвиквания. Карсън напразно пришпорваше своя, напразно крещеше. Прелетяха покрай двете полуразрушени стени. Де Вака имаше все още половин дължина преднина. Косата й се развяваше като знаме. Карсън изведнъж забеляза ниска стена сред кафеникавия пясък. Няколко гарвана се вдигнаха с пресипнало грачене. Двата коня прескочиха стената и бързо отминаха развалините. Преминаха в тръс. Ездачите ги накараха да се обърнат и се върнаха към руините.
Карсън погледна Де Вака, лицето й бе почервеняло. По бедрото й се беше размазала пяна от потния кон. Тя се усмихна:
— Не беше зле. За малко да ме надбягаш.
Карсън дръпна юздите:
— Излъга ме. Нямахме равен старт.
— Твоят кон е по-добър.
— Ти си по-лека.
Тя се подсмихна самодоволно:
— Хайде, cabron, признай, че те надбягах.
— Никой не може да ме надбяга.
Те спряха до развалините, слязоха и завързаха конете за един камък.
— Голямата Кива обикновено се намирала или в самия център на селото, или далеч извън пределите му — обясни Де Вака. — Да се надяваме, че не се е срутила съвсем.
Гарваните кръжаха високо над главите им, граченето им едва се чуваше.
Карсън любопитно се огледа. Стените бяха изградени от камъни, издялани от застинала лава, споени с глина. Останките от зидове, оформящи контурите на стаи, бяха разположени под формата на буква П, четвъртата стена гледаше към централно площадче. По земята бяха разхвърляни отломки от глинени съдове и парчета кремък. Повечето развалини бяха покрити с пясък.
Двамата излязоха на централното площадче, отдавна обрасло с юка и мескит. Де Вака клекна до голям мравуняк. Мравките се бяха скрили вътре от жегата и тя внимателно разрови пръстта, взе малко в шепа и я погледна отблизо.
— Какво правиш? — попита Карсън.
Де Вака хвана нещо с палеца и показалеца си:
— Погледни.
Тя постави камъчето върху дланта си — беше тюркоазено мънисто с идеално кръгла форма и дупка, не по-широка от диаметъра на човешки косъм.
— Полирали са тюркоазите с листа от трева — обясни тя. — Никой не знае как са успявали да пробият толкова малки и съвършени дупки без метални сечива. Може би са дълбали с часове камъка със съвсем тънички парчета кост. — Тя се изправи. — Хайде да търсим тази кива.
Излязоха в центъра на площадчето.
— Тук няма нищо — отбеляза Карсън.
— Да се разделим и да търсим в кръг. Аз ще взема северната половина, ти се заеми с южната.
Карсън прескочи близките останки от стена и започна да оглежда в полукръг. Опустошителната буря бе заличила всички следи, невъзможно бе да се определи дали Бърт е идвал тук, или не. Преди векове молитвената стая имала дървен покрив само с една дупка за комин, но сигурно отдавна се беше сринал. Ако все пак по някаква случайност още стоеше, молитвеното помещение нямаше начин да се намери под дебелия слой пясък.
Карсън я откри на стотина метра на югозапад. Покривът се беше сринал и кивата представляваше просто една вдлъбнатина в пустинята, десетина метра в диаметър и около три на дълбочина. Стените й бяха от застинала лава, на места от тях стърчаха греди от покрива. Де Вака дотича бързо и двамата застанаха на края на дупката. В долната част на стените още се виждаха остатъци от спойващата глина. На дъното вятърът бе натрупал дебел слой прах.
— Къде е сипапуто? — попита Карсън.
— Винаги са го правили в идеалния център на кивата. Ела долу да ми помогнеш.