Касандра примигна изненадано. Рядко споменаваха майка й — нито веднъж през детството на Касандра и нито веднъж през десетте години, откакто се бе върнала и живееше в апартамента под къщата на Нел. Бяха сключили негласно споразумение помежду си да не си припомнят миналото, което и двете по различни причини предпочитаха да забравят.
Нел се сепна. Очите й уплашено огледаха лицето на Касандра.
— Къде е момчето? Дано да не е тук. Тук ли е? Не искам да ми пипа нещата. Разваля ги.
На Касандра й прималя.
— Вещите ми са ценни. Не го пускай да ги доближава.
В съзнанието й се появиха думи, Касандра се препъна в тях.
— Не… не, не, няма. Не се тревожи, Нел. Той не е тук.
* * *
По-късно, когато баба й отново изпадна в несвяст, Касандра се замисли над жестоката способност на съзнанието да изважда на повърхността частици от миналото. Защо в заника на живота в главата на нейната баба отекваха гласовете на хора, които отдавна си бяха отишли? Винаги ли става така? Дали онези, на които вече са отредени места на безшумния кораб на смъртта, оглеждат пристана за лицата на отдавна починалите свои познати?
Явно след това Касандра бе заспала, защото следващото й усещане беше за нова промяна в обстановката в болницата. Бяха навлезли още по-навътре в тунела на нощта. Светлините в коридора бяха затъмнени и навсякъде край нея се чуваха шумовете, съпътстващи съня. Беше се отпуснала прегърбена на стола, вратът й бе схванат, а глезенът, подал се под тънкото одеяло, беше изстинал. Знаеше, че е късно, и се чувстваше изморена. Какво я събуди?
Нел. Дишаше шумно. Отново беше в съзнание. Касандра бързо се приближи до леглото и приседна от едната страна. В полумрака очите на Нел бяха изцъклени, бледи и мътни като зацапана с боя вода. Тъничката нишка на гласа й беше почти изцяло прокъсана. Отначало Касандра не я чуваше и мислеше, че устните й мълвят изгубени думи, изговорени много отдавна. После си даде сметка, че всъщност Нел говори.
— Жената — нареждаше тя, — жената каза да почакам…
Касандра погали топлото чело на Нел, отметна назад меките кичури коса, които някога блестяха като нишки сребро. Пак онази жена.
— Тя няма да има нищо против — увери я Касандра. — Жената няма да има нищо против, ако отидеш.
Устните на Нел се присвиха, после потрепериха.
— Не бива да мърдам от мястото си. Тя ми нареди да чакам тук, на кораба. — Шепнеше. — Жената… Писателката… Не казвай на никого.
— Шшшт, на никого няма да кажа, Нел, няма да кажа на жената. Можеш да вървиш.
— Тя каза, че ще дойде да ме вземе, но аз се преместих. Не останах, където ми каза да стоя.
Баба й започна да диша мъчително, започваше да изпада в паника.
— Моля те, не се тревожи, Нел, моля те! Всичко е наред, повярвай ми.
Главата на Нел клюмна на една страна.
— Не мога да се махна… Не бива… Жената…
Касандра натисна копчето, за да повика помощ, но лампичката над леглото не светна. Тя се поколеба, ослушвайки се за забързани стъпки по коридора. Клепачите на Нел потръпваха — баба й си отиваше.
— Ще повикам сестрата…
— Не! — Нел се пресегна слепешката и се помъчи да хване ръката на Касандра. — Не ме оставяй! — Плачеше. По бледата й кожа блестяха неми сълзи.
Касандра прехапа устни.
— Всичко е наред, бабо. Ще повикам помощ. Веднага се връщам, обещавам.
4
Брисбън, 2005 г.
Къщата сякаш узна, че господарката й си е отишла, и макар да не може да се каже, че скърбеше за нея, потъна в упорито мълчание. Нел не си падаше по компаниите и празненствата (мишките в кухнята вдигаха повече шум от внучката й), затова къщата бе привикнала към кротко ежедневие без суетня, притеснения и шум. Ето защо й подейства като шок, когато най-неочаквано и без никакво предупреждение започнаха да се стичат хора, да се събират в стаите и в градината, да сърбат чай и да ронят трохи. Сгърбена зад огромния антикварен център на хребета, къщата изтърпя стоически това последно безобразие.
Разбира се, всичко бе организирано от лелите. Касандра би предпочела да мине без това, да почете паметта на баба си в тесен кръг, обаче лелите й не даваха и дума да се издума. Заявиха, че непременно трябва да се направи бдение за Нел. Роднините искали да изразят почитта си, приятелите на Нел също. А и така било редно.
Касандра не можеше да се противопостави на подобна простодушна увереност. Преди би подела спор, но вече не. Освен това лелите й бяха неудържима стихия и всяка притежаваше невероятна енергия за достопочтената си възраст (дори най-младата, леля Хети, беше на седемдесет и пет и нито ден по-малко). Затова Касандра преодоля опасенията си, устоя на порива да изтъкне непоколебимата липса на приятели в живота на Нел и се залови да изпълнява възложените й задачи: да подрежда чаените чаши и чинийки, да търси вилички за тортата, да поразчисти някои от вехториите на Нел, та да има къде да седнат братовчедите й. Остави лелите да се суетят наоколо й, подобаващо самомнителни и важни.