- Не. Идваше от двореца, но не ми обясни какво е правил там. Изглеждаше сърдит, но не и уплашен.
- Разбрахте ли защо?
- Павел говореше с недомлъвки. Като повечето духовници, предпочиташе да се изразява неясно и с притчи, като му зададеш конкретен въпрос — Атанасий си взе още грозде. - Предполагам, че по този начин свещениците се опитват да ни покажат истинската същност на нещата. Но понякога е доста досадно. Както и да е. Разбрах само, че е бил в двореца и е обсъждал с някого как да събират пари за вярата. Но не получил разбиране. Предложих да му помогна поне малко, но той категорично отказа.
- Говорихте ли за убийствата?
Атанасий кимна.
- Малко. Споменах му за Закарий. Питах го дали го познава, но не получих ясен отговор. Павел не искаше да обсъжда темата, но личеше, че е притеснен. Непрекъснато гледаше през прозореца и настояваше да си тръгне, преди съвсем да се е стъмнило. Предложих му един от моите хора да го придружи, но той отказа. Сега не мога да си намеря място...
- Нямало е как да знаете какво ще се случи.
- Така е! Но мисълта, че можех да спася един добър християнин, не ми дава мира, откак научих за убийството. Слушай - Атанасий се пресегна над малката масичка между двамата и хвана ръката на писаря. - Ние също искаме да спрем убийствата. Хората едва ли ще искат да се покръстват, ако някой избива свещениците им. Но това не е най-важното! Слуховете, които си чул, не са далеч от истината: Борис се колебае дали да се покръсти. Готови сме на всичко, за да го направи. Защо ни е тогава да избиваме духовниците? Напротив! Искаме да ги защитим! Ако помогнеш да се разкрият убийствата, ще имаш моята и тази на императора благодарност. Както и злато, разбира се.
Климент рязко дръпна ръката си и стана от кушетката.
- Не ми трябва вашето злато! Не ми трябват византийски награди и благодарности, независимо от кого идват! Единствената ми цел е да изпълня поставената задача! Което означава много внимателно да проуча всички, имащи изгода от ставащото!
- Не се сърди, Клименте! - Атанасий също стана и приглади диплите на робата си. - Не съм имал намерение да те обидя. Като не искаш злато и благодарности, така да е. Исках само да кажа, че в случая интересите ни съвпадат. Колкото и да не ти се вярва.
Дали беше така?
Климент не преставаше да си задава този въпрос, след като се сбогува с византиеца. Любезно, с прегръдка и обещание за нови срещи той го бе изпратил чак до външната врата. Атанасий бе оставил у писаря различни чувства. Най-много го впечатли фактът, че гъркът въобще го прие. Климент не се самозалъгваше. Обикновен чиновник като него нямаше достъп до хора като Атанасий. Въпреки това той го бе черпил с грозде, без въобще да се интересува от положението му. Това говореше за две неща:
Първо - гъркът знаеше много добре с какво и по чие нареждане се занимава Климент. Което значеше, че има отлична шпионска мрежа. И второ - византиецът искаше да разбере лично какво точно е открил писарят и да се опита да го привлече на своя страна.
„Защо ли? Защо ли? - питаше се Климент. - Има ли Атанасий нещо общо с убийствата? Изглежда достатъчно безскрупулен“.
Имаше и още. Защо всъщност Павел бе посетил чужденеца? За да му иска преписи от книги, или за да му донася сведения? Беше ли Павел византийски шпионин? Ами Закарий и останалите убити? На Климент му се зави свят, като помисли за възможностите, които тази вероятност даваше. Ако те бяха шпиони на Константинопол и някой бе разбрал това, имаше чудесен мотив да ги избива. Което нямаше нищо общо с борбите на християните. Кой беше този някой?
Реши да действа като предишния ден. Първо да види къде е живял убитият и да научи колкото се може повече за него. После... после щеше да отиде да види трупа.
„Всъщност по-добре да свърша с това веднага. Неприятна работа, но поне ще мине бързо“, каза си писарят и пое към Подземния дом.
Намери Игнат седнал в тревата пред каменната постройка. Без да се притеснява от мъртъвците, от които го делеше само една стена, той си бе спретнал закуска на тревата. Като видя приближаващия писар, махна с ръка и го покани да се присъедини към него. Климент категорично отказа. Само това оставаше! Да яде сред трупове.
- Очаквах да се появите, щом научих за убийството на Павел. Докараха го сутринта - лекарят вдигна чашата си, а с другата ръка предпази лице от слънчевите лъчи. - Няма нужда да гледате група, щом това ви притеснява. Проучих го много внимателно. Добре са го наредили! Първо са го душили, след това са пронизали сърцето му с кама. Гадна работа. Не знам кой има зъб на тия хора, но се радвам, че не съм сред тях.