— Е, сега загуби и двама ни — казва предизвикателно тя.
— Не, не съм. Дейвид няма да ме напусне. Той никога няма да ме напусне.
— Не разбираш. — Говори ми, сякаш съм дете. — Аз ти вярвах. Вярвах на всичко, което ми казваше. Дадох информацията на полицията.
— Така ли? — почти ахвам аз. Учудена. Или поне добра имитация.
— Написах им писмо. Адресирано до полицая, който е разследвал пожара, убил родителите ти. Онзи, който смятал, че Дейвид е замесен. Разказах им всичко за Роб и как мисля, че тялото му все още е някъде в имението ти.
— Какво си направила? Защо ще правиш такова нещо? Изобщо не съм ти казвала да го правиш.
— Направих го, защото съм глупава и тогава не знаех, че си луда!
— Няма да ти повярват — промърморвам аз, изправям се и започвам да крача из коридора, навела глава, сякаш мисля трескаво. Тя не може да ме види, но ще чуе стъпките ми. Ще усети тревогата ми. — Няма да ти повярват.
— Не — отговаря тя — може би не. — Поема си въздух. — Но ще повярват на него.
Замръзвам и замълчавам.
— Какво? — казвам аз.
— Дейвид пътува към Шотландия, за да говори с тях. Ще им разкаже всичко. Ще им каже истината. — Между нас настъпва дълъг момент на мълчание и само неумолимото тиктакане на часовника нарушава тишината.
— Не може да го направи! — казвам накрая аз. — Те няма… Не може… Той не би…
— Но го направи. И не, няма да му повярват. Ти си прекалено добра. Ще го арестуват.
За миг чувам радостта ѝ от това колко съм ужасена. От това как в момента и двете страдаме. Виждам цялата скрита любов към него, която тя отричаше толкова дълго, да гори ярко в нея.
— И двете знаем, че не е убил Роб, нали? — казва тя. — Защо не можеш просто да го кажеш?
— Ще го изпратят в затвора — казвам аз толкова тихо, почти като шепот. — Ще ми го отнемат. — В ъгълчетата на очите ми бликват сълзи. Самата мисъл, че може да съм разделена от Дейвид, може да предизвика физическа реакция в мен дори и сега.
— Защо не можа да го намразиш? — Мой ред е да крещя. — Защо? Защо направи това?
Тя не отговаря, така че аз започвам да вия като животно и се свличам на пода.
— Трябваше само да го намразиш — плача в слушалката. — Трябваше да избереш мен. — Свивам колене под брадичката си, докато подсмърчам и бърша сополиви сълзи с копринения си ръкав, погълната от ролята си. — Какво да правя сега? Той не може да ме напусне. Не може. Няма да го направи.
— Направи го — казва Луиз, сега тя е спокойната, тази, която се контролира. — Но ти можеш да спреш това, Адел. Ти си единствената, която може да спре това. Кажи истината. Поне я кажи на мен, тук и сега.
О, не, малко добродетелно създание — иска ми се да изсъскам към нея. — Няма да е толкова лесно.
— Ти си болна, Адел.
О, благословена да си за това, Луиз, ти, крадло на съпрузи и жалка жено. И двете знаем, че думата, която е в главата ти, всъщност е „луда“.
— Хапчетата, които не взимаш, ще ти помогнат — продължава тя. — Ако отидеш в полицията и им кажеш истината — ако случилото се с Роб е било инцидент и си изпаднала в паника — ами те няма да са много строги с теб. Всичко, което си направила, е било просто да скриеш тялото. А за Дейвид ще помислят, че е убийство. Може да помислят, че е убил и родителите ти.
Забелязвам, че тя много внимателно избягва да предположи, че може би аз съм убила и тримата — лудата Адел.
— С теб ще са по-снизходителни. Смекчаващи вината обстоятелства. Загубила си семейството си и си имала нужда от терапия. Няма да те пратят в затвора, сигурна съм.
Ох, каква сладкодумница е. Не, може и да не ме пратят в затвора, но съм чувала, че „Бродмур“1 също не е като разходка в парка, благодаря много.
— Защо Дейвид ще прави такова нещо? — хленча аз. — Защо?
— Той не те обича, Адел. Не те обича от дълго време. Само се опитва да се грижи за теб. Да направи най-доброто за теб.
Искам да я ударя в лицето заради фалшивото ѝ съчувствие и предположението ѝ, че знае толкова много за брака ни. Вместо това забивам нокти в коленете си, докато тя продължава.
— Защо го караш да страда? Ако наистина го обичаш — а мисля, че е така — можеш да го спасиш от това. Не можеш да го задържиш, Адел. Не можеш да го принудиш. Това не е живот и за двама ви. Но може би ако кажеш истината, ако го защитиш сега, когато има нужда от теб, тогава може би ще можеш да оправиш нещо.