— Дявол да ги вземе, не искам да ги убиваме! — изпъшка Кикаха. — Но…
Полицаите бяха едри мъжаги и изглеждаха на възраст между четиридесет и петдесет. Кикаха и Анана носеха раници по около трийсет фунта всяка, но бяха физиологически на двайсет и пет.
— Ще ги надбягаме — каза той и двамата побягнаха към пътя. Двамата мъже зад тях се развикаха и стреляха по няколко пъти, но забавиха ход и не след дълго само леко подтичваха. Половин миля по-нататък те просто спряха и безпомощно изгледаха как двамата се смаляват в далечината.
Кикаха се захили и зави обратно към колата им. Погледна веднъж зад гърба си и видя, че полицаите едва сега осъзнават, че идеята му е била само да ги отдалечи от колата. Те се втурнаха към тях, но не им бяха останали сили. Движенията им загубиха енергичността си и те просто продължиха да се приближават вървешком.
Кикаха отвори вратата, откъсна микрофона от радиотелефонната гарнитура, пресегна се под волана и отскубна всички проводници, свързани с радиото. Анана също беше пристигнала.
Ключовете за запалването бяха на мястото си, а гумите не бяха дълбоко разрязани. Той каза на Анана да влезе в колата, седна зад волана и запали. Полицаите за пореден път се разбързаха и отново започнаха да стрелят, но колата потегли и заподскача по камъните из полето все пак ускорявайки ход. Един куршум прониза и разби задното стъкло, но в следващия миг колата изскочи обратно на пътя.
След две мили стържене и каране на подскоци, Кикаха реши, че толкова им стига. Той отби върху банкета, слезе, хвърли ключовете сред бурените край пътя и отново потегли пешком. Но не бяха изминали и петдесетина метра, когато шум от двигател ги накара да се обърнат. Някакъв автобус се стрелна покрай тях. Беше покрит с ярки точки, квадрати, кръгове и цветни петна. Светложълти букви в оранжева рамка провъзгласяваха от предницата му и по страничните стени: Кралят-джудже и неговите развалени яйца. Над надписа бяха изрисувани жълти и червени ноти и петолиния, малки китари и барабанчета.
Поглеждайки към лицата зад прозорците, той за миг помисли, че автобусът беше качил Гаднярите на Луцифер. Защото видя само дълги коси, мустаци, бради и напластен грим.
Но лицата бяха по-различни: в тях имаше нещо диво, но не зло или жестоко.
Автобусът намали със скърцане на спирачките. После спря, една от вратите му се отвори, някакъв брадат младеж с огромни очила се показа през нея и им махна с ръка. Те изтичаха и се качиха, потапяйки се в шумната атмосфера на смях и подрънкващи китари.
Шофьорът — младеж, който приличаше на Бъфало Бил2 — подкара автобуса. Кикаха се огледа: заобикаляха ги усмихнатите физиономии на шест момчета и три момичета. В дъното на автобуса седяха трима по-възрастни мъже и играеха карти на сгъваема масичка. Те погледнаха към тях, кимнаха и отново се задълбочиха в играта. Част от автобуса беше затворена — както разбра по-късно, там имаше тоалетна, умивалня и две малки гримьорни. На свободните седалки и багажниците бяха подредени китари, барабани, ксилофон, флейта и лира.
Две от момичетата носеха поличките, които едва покриваха задниците им, бяха обути в тъмносиви чорапи, носеха ярки дантелени блузки, а на шиите им висяха огърлици с разноцветни мъниста. Тежък грим покриваше лицата им: зелени или сребристи клепачи, изкуствени мигли, кръгове като на панда около очите, зелени (!) и моравочервени (!) устни. Третото момиче изобщо не бе гримирано. Дългата й права коса падаше до самия й кръст; беше облечена в обтегнат върху бюста й пуловер на зелени и червени ивици с дълбоко деколте; дънките й бяха прилепнали по краката; беше обута в сандали. Няколко от момчетата бяха обути в провиснали дънки, носеха дантелени ризи и всички бяха дългокоси.
Краля-джудже беше много висок, болнав на външен вид младеж със ситно накъдрена коса, тънки мустачки и огромни очила, кацнали в края на дългия му нос. В ухото му се виждаше обеца. Представи се като Лу Баум (рождено име Голдбаум).
Кикаха обяви, че се казва Пол Финеган, а Анана представи като Ан Финеган. Каза на Баум, че му е съпруга, пристигнала неотдавна в Америка от финландска Лапландия. Измисли този й произход, защото се съмняваше, че е възможно да се натъкнат на някой, който говореше лапландски.
— От Земята на елените? — проточи Баум. — Е, тя наистина прилича на сърна, бога ми! — Той подсвирна и прати въздушна целувка на Анана. — Страхотна е! Какво парче! Ей, да не би някой от вас да свири на нещо? — беше се загледал в кутията, която Кикаха носеше със себе си.
Кикаха отговори, че никой не свири на нищо. Въздържа се да обяснява, че едно време беше опитвал да свири на флейта или че беше духал в нещо подобно на гайда по време на пребиваването си при хората-мечки на нивото на Америндия в Света на нивата3. Нито му се струваше разумно да разкрива, че Анана може да свири на много инструменти, някои от които подобни на земните, но болшинството нямащи нищо общо.