Не.
Докато тук вътре всичко не се подреди, той няма да отвори очите си. Спомените се подреждат като безкрайни преплитащи се една в друга двойни стълбици подобно на спиралите на ДНК. Лута се между двете, а трябва да се присъедини към едната, само към едната. Дори знае към коя. Това е въпрос на подчинение и на превъзмогване на болката. Към тази стълбица трябва да прилепне, оттам трябва да започне да контролира другата заедно с болката, ужаса, желанието. Чужда е, но трябва да свикне. Без нея няма да може да просъществува. Но и тогава ще бъде само средство, слуга на онова, което иска. Ако онзи зареве от болка, само ще мълчи и ще се опита да не зареве и той. Да, необходимо е подчинение, власт над тялото, за да се достигне определената цел. Ако постигне това, ако успее да залепне към тази стълбица — сега изведнъж почувствува, че е много близо до целта, ще я сграбчи тази стълбица и няма да я изпусне повече, — тогава ще може да възстанови всичко. Ако постигне това, тогава може да отвори очите си.
Почти успя да се добере до стълбицата, когато болката грубо го разтърси. Отново се залута между двете спирали и зарева от болка. Трябва да започне отначало.
Трябва да промени стратегията. Първо да види откъде идва болката. Ще го сложи точно на мястото му — на стълбицата на втората спирала. След това спокойно, преднамерено ще се приближи към нея. Един път само да я пипне….
Значи, болката! На лявата ръка. Тайно го обзе щастието, защото познатите думи го тласкаха към желаната спирала — чувствуваше изгаряща и в същото време режеща отвътре болка. Ако е от централен произход, трябва да се вземат под внимание аферентните полета…
Сгреши, когато твърде много се замисли за това. Протегна лявата ръка пред тялото и усети болката. После тя се усили, трябваше да реве. Дори на очите си не можеше да заповяда. Но ги отвори, за да види кое боли така нетърпимо. Целият този хубаво замислен план за впримчване на стълбицата рухна.
В момента, когато видя кървящата рана, вместо да се обърка, всичко удивително точно застана на мястото си.
— Ама че си глупав, Жил! — изрече го и изведнъж щастливо оприличи спомените с желаната спирала. — Трябва да я превържеш, не чувстваш ли, че кърви!
Неуверено се изправи, голите ходила се плъзнаха по пода на командната зала. Креслото, където Норман лежеше, бе празно и как е попаднал тук Ваня? И защо е паднал, и какво е това…
Не.
Първо раната. Ако не предпази тялото от нея, кой знае кога ще успее пак. Уму се гърчеше на другата спирала. Или Уму е на втората, безкрайна редица от спомени,които са и негови изцяло, до момента, когато копието на Хаим проряза ръката му. Жалко, че инфразвукът предизвиква няколкочасова ретроградна амнезия. Никога няма да узнае подробностите на пътя, от копието на Хаим до фотьойла в командната зала под шлема на консоциатора.
Едва на стълбите забеляза, че е куц. Това няма да може да преодолее. Наистина и по-лошо можеше да бъде, с половин ръка или с болен орган… От рецепторите и от мозъка можеше да се изисква всичко, но такава селекция е невъобразима. Трябва да направи сравнение с филма на Еди и едва тогава да задействува програмата. Разбира се, не е лошо да узнае и на каква възраст е. Навярно е млад, но това е несигурно предположение. Трябва да се знае каква е средната възраст на съплеменниците му. Иначе няма да разбере, колкото и да се мъчи да изчислява…
Само да не настане онази луда надпревара с времето, както когато се роди планът.
Разхвърленият лекарски кабинет и сега го изпълни с доволство. Трябва да внимава с кабелите и спойките и да се примири, че е куц. Ако Уму не бе хром, никога нямаше да може да се движи така предпазливо. А от системата ще има още нужда.
Пръстите бяха по-несръчни от управляващата ги воля. Дълго се мъчи, докато на края след дезинфекцията успя да спре кръвоизлива. По-грубата козина от двата края на раната пречеше на колоидния слой, но където трябваше, залепна добре. Потърси и обезболяващо, но посмя да поеме само четвърт от обичайната доза. По-лек е поне с двадесет и пет килограма, а такава нервна система не е свикнала на подобно въздействие. По-добре да боли, отколкото да се отрови. За фортферт и дума не можеше да става. Изкушавайки се, въртеше в ръцете си таблетката и си спомняше за чистотата и бързината на мислите… Но фортфертът действува чрез formatio reticularis1. Оттам на една крачка е системата thalamus и limbocus2. А системата limbicus, както и да я нарича, е Уму. Опасен експеримент.