Когато Ваня най-после го разбра, бе велико събитие. Не искаше да рискува, затова се опита да командва робота с думи, вместо с биотокове. Ваня се подчини и сега вече можеше да му поверява и по-сложни задачи.
Месото опече на запаления до „Галатея“ огън. Опита на електронната пещ, но явно вкусът не се понрави на Уму, вероятно ароматът на дима, на който бе привикнал цял живот, бе незаменим. През тези седмици Уму трябваше да се пригодява към толкова много неща, че Жил се занимаваше с него повече, отколкото за собственото си тяло, когато и да било.
След установяването на устната връзка Ваня сам ходеше в склада за месо, събираше приготвените клони и по централния команден репродуктор даваше отчет колко минути държи месото на огъня. С тази и още много самостоятелни дейности спестяваше ценни часове на Жил, който — както в началото предполагаше — все повече страдаше от липса на време.
Искаше да изчака още, да продължи да обучава Уму, но забеляза, че контролът на различните устройства на „Галатея“ и по-късно няма да му отнеме по-малко време. С това разпределение на времето трябваше да чака още месеци наред, докато достигне исканото максимално ниво. Вълнуваше го експериментът, нетърпеливото любопитство от ден на ден все повече го измъчваше. Една сутрин най-после се реши да започне.
Седна на креслото пред Мозъка и затърси из онзи сектор на запаметяващото устройство, който помнеше всички отметки по пътя, и онази част, където участваше гласът на Сид. Най-много бяха диалозите с Норман за уточняване и корекция на навигационни данни, или напътствия към Максим, който се занимаваше с двигателите. Грижливо прехвърли тези оригинални части в свободните запаметяващи масиви. След няколко дена усърдна работа имаше на разположение толкова материал, че чуваше само гласа на Сид. От този момент в продължение на една седмица излизаше от командната зала само за да спи. Ваня печеше месото в определеното време, занасяше му го предано, след това се връщаше да загаси огъня и да потърси нови клони за следващия път.
Отново и отново прослушваше материала на Сид, като следеше собствените си ударения на речта; повтаряше ги два-три пъти, а по-трудните отрязъци и някои изречения — до петдесет пъти.
Това бе измерителна и изискваща много напрежение работа, но истински трудното започна, когато изрече за пръв път: „Аз, Сид.“ Уму получаваше дневната си дажба — никога през живота си не бе ял толкова много — почиваше доволен на спиралата с отдавна оздравяла рана. Ако му се приспеше твърде много или му се приискаше да мързелува, освежителната струя на душа свършваше добра работа. Жил мълчеше, наблюдаваше и чакаше със страха на експериментатор, който прекрасно знае, че всичко зависи от успеха.
Дни наред говореше на глас, гледаше във всяко изречение да вмъква тези две думи „Аз, Сид“, след това даде команда на Ваня — доста трудно му бе да обясни какво иска — да занесе в кабината на Норман всичко, каквото бе останало от него.
Когато Ваня изпълни задачата, Жил се пренесе в кабината на Сид и взе личните вещи на навигатора. Наблюдаваше снимките и постоянно повтаряше: майка ми, сестра ми, племенниците ми (сигурно имат вече внуци, ако са още живи, но това сега не е важно), снимки на колеги от построената в кратера Нансен навигационна база, недалеч от северния полюс на Луната, където работеше Сид, преди да тръгне с кораба. Дори и не предполагаше, че Сид носи толкова много неща със себе си. От стената великият Алберт доволен наблюдаваше Жил. Погледът му сега бе обнадеждаващ.
За едно нещо, може би за най-важното, дълго търси ключа. Той бе кибернетик и работата на навигаторите въобще не го интересуваше, а Сид трябваше да обича науката повече от всичко. Във филмотеката отново разгледа купища микрофилми по навигация, но не можа да се въодушеви. След многоседмична подготовка на края седна като Сид под полукълбото на големия консоциатор и по време на подготовката на репрограмирането се стараеше да си внушава горещо желание към навигацията: „Обичам навигацията, аз съм отличен навигатор, моята работа е най-прекрасната на света.“ Методът бе примитивен, но може би целесъобразен. Жил добре знаеше, че желанието е способно да раздвижи енергията в небивали размери.
Настъпи време да анализира подробно репрограмирането. Напредваше от секвенция на секвенция4 Резултатът бе по-добър от очаквания. С особено внимание анализира територията на речта. Сложните вълнообразни линии по осцилоскопа, познати още от института, го успокоиха. Сид ще има значително по-малко неприятности с говора.