— Колко странно! — каза Задиг. — Мога ли да се осмеля да ви помоля да ми кажете какво е това нещо, което е позволено да се докосват само жени?
— Търсим базилик10 — отговори тя.
— Базилик ли, мадам! А защо, моля ви се, търсите базилик?
— За нашия повелител и господар Огул, чийто замък виждате на брега на реката, в края на поляната. Ние сме негови смирени робини. Господарят Огул е болен; неговият лекар му предписа да изяде един базилик, сварен в розова вода, и понеже базиликът е много рядко животно, което се оставя да бъде хванато само от жени, господарят Огул обеща да вземе за своя любима жена онази от нас, която му донесе базилик. Затова оставете ме да търся, моля ви се, защото сам виждате какво ще ми струва, ако бъда изпреварена от някоя от моите другарки.
Задиг остави сирийката и другите жени да търсят базилик и продължи пътя си през поляната. Той стигна до брега на едно поточе, където видя една друга жена, която седеше на тревата и не търсеше нищо. Тя имаше величествена осанка, но лицето й бе покрито с було. Седеше наведена близо до потока и от гърдите й се изтръгваха дълги въздишки. В едната си ръка държеше пръчица, с която изписваше букви върху ситния пясък между тревата и водата. Задиг полюбопитства да види какво пише тази жена, приближи се и видя буквата 3, после едно А. Той се учуди. После се появи едно Д и той подскочи. Никога не е имало по-изненадан човек от него, когато видя двете последни букви на името си. Постоя известно време неподвижен. Накрая наруши мълчанието с прекъсван от вълнение глас:
— О, благородна госпожо, простете на един чужденец, на един нещастник, че се осмелява да ви запита по каква странна случайност вижда тук името на Задиг, написано от вашата божествена ръка?
Щом чу този глас и тези думи, дамата вдигна с разтреперана ръка булото си, погледна Задиг и простена от умиление, изненада и радост. Пред напора на всички тези разнообразни чувства, които нахлуха наведнъж в душата й, тя припадна в прегръдките му. Това беше самата Астарте, царицата на Вавилон, тази, която Задиг обожаваше и се упрекваше, че обожава, беше тази, за която бе пролял толкова сълзи и за чиято съдба се бе толкова страхувал. За миг неговите сетива отказах да му служат, но той бързо се съвзе и впи поглед в очите на Астарте, които се отваряха наново, изпълнени любовна нега, изумление и нежност.
— О, безсмъртни сили — извика той, — вие, които ръководите съдбините на нас, слабите смъртни, нима наистина ми връщате Астарте? И в какво време, на какво място и в какво състояние я виждам аз!
Той се хвърли на колене пред Астарте и притаен челото си в праха пред краката й.
Царицата на Вавилон го вдигна и го накара да седне до нея на брега на потока, избърса няколко пъти очите му, от които непрестанно бликаха сълзи. Двадесет пъти подхващаше тя разказа си, но стенанията на Задиг прекъсваха думите й. Питаше го каква щастлива случайност ги е събрала и, задавайки все нови въпроси, не го оставяше да й отговори. Започваше да разправя нещастията си и искаше да чуе за нещастията на Задиг. Най-после, след като двамата поуспокоиха развълнуваните си сърца, Задиг й разказа с няколко думи какви приключения са го довели в тази ливада.
— О, нещастна и високоуважавана царице, как така ви намирам в това затънтено място, облечена като робиня, заедно с други робини, които търсят някакъв базилик, за да го сварят с розова вода по предписание на лекаря?
— Докато те търсят базилик — рече красивата Астарте, — аз ще ви разкажа всичко, което изстрадах, но прощавам на небето, понеже ви срещнах наново. Знаете, че царят, моят съпруг, ви завиждаше, загдето сте най-милият от всички хора, и затова една нощ реши да заповяда да ви удушат, а мен да отровят. Знаете как небето позволи моето нямо джудже да ме предупреди за заповедта на негово върховно величество. Веднага след като верният Кадор ви накара да ми се подчините и да заминете, той се осмели да влезе посред нощ в спалнята ми през един таен вход. Отведе ме в храма на Орозмад, където магът, негов брат, ме затвори в една колосална статуя, чийто пиедестал е вграден в основите на храма и чиято глава достига до свода. Аз бях като погребана, но магът се грижеше за мен и имах всичко необходимо. Междувременно аптекаря на негово величество влязъл призори в моята спални, носейки питие, направено от буника, опиум, бучиниш, чер кукуряк и самакитка, един друг царедворец отишъл във вашето жилище с примка от синя коприна. Не намерили никого. За да заблуди още повече царя, Кадор се престорил, че е дошъл да ни изобличи. Казал, че вие сте поел пътя за Индия, а аз — за Мемфис. Веднага изпратили най-предани слуги след вас и след мен.