Първият ден му се стори прекрасен, той смяташе, че царят на царете му оказва чест според заслугите; вторият му изглеждаше по-малко приятен; третият беше тягостен; четвъртият беше непоносим; петият беше мъчение. Най-после, вбесен да слуша непрекъснато да му пеят: „О, колко трябва да бъде доволен от себе си негова светлост“, да чува постоянно, че е прав и да бъде поздравяван всеки ден с речи в същия час, Иракс писа в двореца, за да моли царя да благоволи да повика обратно церемониалмайсторите, музикантите и домоуправителя. Той обеща за в бъдеще да бъде по-малка суетен и по-прилежен; нареди по-малко да му кадят тамян, уреждаше по-малко празненства и беше по-щастлив, защото, както е казано в Садер8: „Винаги удоволствие — не е удоволствие“.
ГЛАВА VII
СПОРОВЕТЕ И АУДИЕНЦИИТЕ
Така Задиг проявяваше всеки ден тънката проницателност на своя ум и добротата на сърцето си, хората се възхищаваха от него и въпреки това го обичаха. Той минаваше за най-щастливия от всички хора, името му се носеше из цялата империя: всички жени му хвърляха погледи крадешком, всички граждани славеха справедливостта му, учените гледаха на него като на свой оракул, дори жреците признаваха, че знае повече, отколкото старият велик маг Йебор. По това време никой вече не мислеше да завежда дело срещу него заради грифоните, хората вярваха само това, което на него му изглеждаше вероятно.
От хиляда и петстотин години във Вавилон се водеше голям спор, който разделяше империята на две непримирими секти: едната твърдеше, че в храма на Митра винаги трябва да се влиза с левия крак, другата секта пък се отвращаваше от този обичай и винаги влизаше с десния крак. Чакаха деня на тържествено чествания празник на свещения огън, за да разберат коя секта Задиг ще вземе под свое покровителство. Цялата Вселена бе вперила очи в двата му крака, целият град беше в очакване и се вълнуваше. Задиг влезе в храма, като подскачаше със събрани крака, и след това с красноречиво слово доказа, че Богът на небето и земята, който няма предпочитание към никого, не отдава по-голямо значение на левия крак, отколкото на десния. Завистливият и жена му твърдяха, че в речта му нямало достатъчно образи, че не бил разтърсил достатъчно планините и хълмовете.
— Той е сух и му липсва дарба — казваха те. — У него нито морето отстъпва, нито звездите падат, нито слънцето се стопява като восък; не владее хубавия ориенталски стил.
Задиг се задоволяваше да има стила на разума. Всички бяха за него не защото беше на прав път, не защото беше разумен, не защото беше приятен, а защото беше първи везир.
Той също така щастливо завърши голямото дело между белите и черните маги. Белите поддържаха, че е неблагочестиво да се обръщащ на изток, когато се молиш на Бога зимно време; черните пък твърдяха, че Бог се отвращава от молитвите на хората, които се обръщат лятно време на запад. Задиг заповяда всеки да се моли, както си иска.
Той откри тайната да свършва сутрин частните и държавни дела, а през останалата част от деня се занимаваше с разхубавяването на Вавилон. Заповядваше да представят трагедии, на които хората плачат, и комедии, на които се смеят, нещо, което отдавна бе излязло от мода и което той възкреси, защото имаше добър вкус. Задиг не си въобразяваше, че разбира повече от артистите; награждаваше ги с отличия, правеше им благодеяния и ни най-малко не завиждаше тайно на славата им. Вечер Задиг много забавляваше царя и особено царицата. Царят казваше: „Какъв велик министър!“ Царицата казваше: „Какъв мил министър!“ И двамата добавяха: „Щеше да бъде много жалко, ако го бяха обесили.“
Никога човек, заемащ висока длъжност, не е бил принуден да дава толкова аудиенции на дамите. Повечето от тях идваха да му говорят за дела, които не съществуваха, само за да могат да започнат някоя история е него. Жената на Завистливия се яви измежду първите; тя му се закле в Митра, в Зенд-Авеста и в свещения огън, че винаги се е отвращавала от поведението на мъжа си, след това му довери, че мъжът й е ревнив и груб, подметна, че боговете го наказали, като го лишили от действието на свещения огън, който прави единствено човека подобен на безсмъртните. Накрая направи така, че жартиерата й да падне от крака й. Задиг я вдигна с обичайната си учтивост, но не я постави обратно на коляното на дамата и тази малка грешка, ако това е грешка, стана причина за най-ужасни нещастия. Задиг забрави за случката, но жената на Завистливия мисли много за нея.