Когато се спирам на тези две твърде категорично разграничени понятия, възникнали всред обикновените български граждани, струва ми се, че, между другото, те съществуват и за да напомнят за трагичната разлика между идеали и действителност.
Радой Ралин, чийто живот от ранни години беше искрено преплетен с комунистическите идеали, стана символ на упорит и горчив апостол на тези идеали. Може би неговата маркс-ленинистка-сталинистка подготовка не беше достатъчна, може би той никога не беше познал диалектическите тарикатщини на тези, които командваха парада, нито пък се беше научил да си сверява часовника по гонга на Радио Москва, но в замяна на това неговият комунизъм имаше един-единствен автор — сърцето му. Когато разглеждам героите в българската литература от сто години насам, аз виждам две основни, ярко обособени начала — Бойчо-Огняновото и байганьовското. Бих казал, че Радой Ралин е един от малкото Бойчо-Огняновски представители в байганьовска България. Смятам, че малцина биха оспорили, че ако бай Ганьо и Бойчо Огнянов бяха наши съвременници, бай Ганьо сигурно би бил член на Централния комитет на партията и дори по-нагоре, а Бойчо Огнянов би бил беден и низвергнат апостол на поруганата свобода и справедливост.
Когато Радой осмива, критикува или остро жили известни съвременни явления, той прави това от възможно най-силните позиции — тези на ИСТИНСКИЯ комунист. Повече от явно Радой Ралин не иска връщането на буржоазното общество или капитализма, но настоява за „истински комунизъм“, който не е нищо друго, освен „комунизма с човешко лице“. В цялата литература на т.нар. социалистически реализъм комунистът е противопоставен на човека, комунистът е в значителна степен отрицание на човека. У Радой Ралин, както в личността му, така и в творчеството му, ние имаме рядкото явление на пълно свързване на комунист и човек, т.е. комунистът е високосъзнаващ и отговорен човек, който се опълчва срещу системата, когато тя пренебрегва, тъпче или поругава именно човешкото. Сатиричната му поема за Харун Ал Рашид аз смятам за най-силното осмиване на параноичната подозрителност на Държавна сигурност. Колко остро се извисява хапливият тон, когато Радой говори за „осем милиона италианци“. Той отказва да приеме каквито и да е обяснения за оправдаването на онова, което за него е равностойно на предателство спрямо комунистическия идеал. Той е напълно непримирим както спрямо продажните души на писателстващи събратя, така и спрямо парвенюшката показност на преуспели материално и обществено граждани, така и спрямо алчните за власт пробивачи, спрямо слепите оръдия на властта, шмекерите, хамелеоновците, търговците на нечисти съвести, подлизурковците. Разбира се, за разлика от официалната критика, която стреля все надолу, към зарзаватчиите, портиерите и келнерите, критиката на Радой е отправена към вмирисаната глава на рибата — горе!
Твърде показателно е отношението на Радой към колегите писатели. Той винаги беше доста бърз в отзивите си за книги и явления на деня. На една част от писателите той гледаше със съжаление, на друга с ирония и на трета част — с чисто презрение. Неговото присъствие ги дразнеше, както ги дразнеше присъствието на Христо Ганев. Мнозина не можеха да понасят многозначително усмихнатото лице на Радой, което сякаш казваше повече от плющящия му глас. Най-популярният и най-удобният етикет, който моите раздразнени колеги му лепваха, беше, че е луд.
„Радой може да говори всичко, защото е луд!“ — казваха те, без да изяснят какво разбират под „луд“.
„Трима души са луди и могат да говорят каквото си искат — Радой, Коцето Павлов и Сашо Геров“ — това е друг цитат на виден партиен културтрегер.
И никой не искаше да признае, че тъкмо „лудостта“ на Радой беше онова, за което милиони обикновени хора в България копнееха.