Типично беше отношението на Радой към самия мен. В началото, когато му сътрудничех в „Литературни новини“ с хапливи фейлетони, когато официалното отношение не беше много благосклонно към мен, Радой изразяваше най-хубави чувства. Той живееше в квартал „Изток“, возеше се на тролейбуса (никога не беше притежавал кола) и на висок глас безцеремонно коментираше по текущи събития. Хората ни слушаха и двусмислено се смееха. В този квартал живееха хора от „по-горна ръка“ и те някак не можеха да понесат присъствието на Радой и хапливия му език. Но когато благосклонността на властите се обърна към мен и официалните критици започнаха да ме превъзнасят, тогава Радой започна да охладнява към мен. Замирисах му на конформизъм.
Най-известният и най-резултатният похват на властите за справянето с не-покорници като Радой беше подкупът. В последните десет години сме свидетели на масово купуване на изявени или потенциални критици на режима. Доста голям е списъкът на хора, които вдигнаха ръце и се предадоха пред пищния държавен поднос, върху който бяха поставени титли, лауреатства и смайващи суми пари. Може би от отчаяние пред световните бъркотии, от липсата на каквато и да е видима алтернатива, може би просто от други съображения, хора, които бяха много близо до Радой, проминаха тихомълком от другата страна и оставиха нашия апостол почти самотник.
И ето тук е може би най-възхитителното качество на Радой Ралин — неговият непоклатим оптимизъм. Много пъти бяха правени опити на всяко ниво, от първия човек на страната до най-амбициозния местен ръководител, да го купят. Радой би могъл да бъде три пъти герой на социалистическия труд и свръхнароден деятел на литературата плюс безчет други награди. Но на всяко подобно предложение той отговаряше с остра епиграма. На последния опит той отговори с „недупкоспособните думи“ — една от най-остроумните прояви на неговия голям талант, и с прословутото интервю във в. „Народна младеж“, което подлуди пазителите на сигурността.
И така човекът със странната брада, който изпитва панически страх да не хване хрема и чиято първа работа е, когато влезе в някаква стая, да затвори всички прозорци, за да не духа, се оказа най-феноменално смелият и неподкупен дух, който днешна България познава. Никакви поощрения нито от Запад, нито от Изток, никакви чужди кореспонденти, които да бдят за неговата сигурност, никакви дипломатически застъпвания, нито пък специално изразено чувство на благодарност и симпатии от задгранични интелектуалци. И тъкмо затова за мен Радой Ралин е уникално явление в цяла Източна Европа и може би една от най-гордите прояви на истинския български дух.
АКТЬОРИТЕ
Може би най-същественото в МЛАДОСТТА е, Че тя е ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. То няма нищо общо с действителната възраст на човека, нито пък с възрастта на епохата. ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ, което може да трае един час или цял живот. И затова познаваме хора, които се раждат старци, и хора, които дори и на пределна възраст си остават млади. Първите никога не са познали надеждите, вторите никога не са ги губили. Без надежди животът се превръща в механично съществуване, в живеене на ден за ден, в сляпо покорство пред силите на природата и съдбата. Надеждите са благодатният дъжд, който създава в човешката почва тия фантастични сокове на илюзии, идеали, стремежи, копнежи, самоизмами, заблуди, истински открития, дръзко втурване към успех, храбро понасяне на поражение, убийствено отчаяние…
Надеждата винаги е свързана с търсене или очакване на промяна. Много пъти човек дори не знае точно каква промяна. Чувства само, че това ще е промяна за хубаво. Понякога на хоризонта пред нас се появява миражът на тази промяна и тогава надеждите избухват с пролетна лудост, обзема ни опиянение, което ни лишава от чувство за реалност. Да пътуваш в царството на надеждите е равно на това да удължиш многократно живота си.
За съжаление обикновено нашите надежди са отправени навън, към външния свят. Рядко — навътре, към самите нас. Може би защото така е по-лесно.
В моите представи най-хубавото, което България е притежавала през последните двеста години, са били надеждите. Въпреки огромни и убийствени разочарования, въпреки много черни облаци, които идваха, за да отрекат правото на надежди, българската атмосфера беше заредена с тях. Човек можеше да ги чувства почти осезаемо в лицата на хората, в гласовете, в движенията им. Може би това има нещо общо със земята, с природата, с дългата история или просто с българската кръв. Нещо повече, когато злите капризи на историята създадат властен символ на безнадеждността, българските надежди сякаш стават още по-силни. За контраст бих посочил Русия. Струва ми се, че цялата трагедия на руския национален дух се състои в неговата вродена безнадеждност. Тя идва от огромните простори, от безкрайността на хоризонтите, от чувството за обреченост. А в България хоризонтите са близки.