„Нема като как!“
С Лео години се поздравявахме с „Нема като как“. По-късно за наша изненада той се ожени за Стефка Кацарска — много талантлива, макар и често пренебрегвана актриса. Към нашата компания често се присъединяваше друг забележителен актьор — Асен Миланов, и жена му Нина. Асен беше някакъв тлеещ експлозив върху сцената, който внезапно, но твърде ефектно ни разтърсваше. Каквото и да играеше, той налагаше на героя си маската на особняка, на човека, когото светът не разбира, нито пък сам той разбира света. У Асен имаше твърде човешко и доста несъвременно пренебрежение към дребнавостите в живота.
След едно пътуване по Дунава до Русе към моите приятели се прибави и Георги Попов. Георги, който можеше да говори всички езици по света, като изговаряше български думи с идеално чуждо произношение. Гледайки сериозната му, малко темерутска физиономия, човек едва ли би предположил острото му чувство за хумор. Един от най-интересните актьори, който по-късно игра в един от моите филми, беше Спас Джонев. Той беше трагична фигура с вероятно изтезаващо го чувство за предопределеност. Неговият Освалд от Ибсеновите „ПРИЗРАЦИ“ е най-силният Освалд, който съм видял досега. София беше очарована от неговото изпълнение на „Легендата за греховната любов на Захари Зограф“. Спас влагаше толкова много, сякаш чувстваше, че скоро щеше да си отиде.
Тази млада и буйна компания доведе у дома и бай Косьо Кисимов — за мен един от огромните таланти, които са се появявали на българска сцена. Човек никога не би допуснал, че в този кротък, физически много слаб, изпит човек с тънки устни и отпуснати очи имаше такава гигантска енергия. В момента, когато стъпваше на сцената, тя ставаше негова. Той беше императорът на сцената. За неговите фаталистични странности се разказваха легенди. И аз лично съм го виждал да върви с един крак на бордюра, с другия върху платното по улицата и да пипа всички ключалки на вратите. И до ден днешен някъде у дома се намира някакво шишенце от лекарство, счупено на две. Бай Косьо ми го донесе с молбата да го направя отново да изглежда цяло.
„Залепи го, Георге, тъй че да не се познава!“ — искаше той, без да приеме, че по законите на стъкларската техника това беше невъзможно. Неговата голяма мечта беше да играе роля на истински българин.
„Пишете за майка България, брей! — извисяваше глас той. — Искам да играя роля за майка България!“
Никой не му написа такава роля. Но ония, които са го видели, ще помнят, докато са живи, два велики образа — този на Странджата и този на Колчо Слепеца.
Години по-късно отидох да участвам в рецитал в Медодобивния завод в Пирдоп. Бяхме смесена писателско-актьорска група — Косьо Кисимов, Мила Павлова и Славка Славова, Веселин Андреев, Валери Петров и аз. Това беше рецитал пред голям препълнен салон и с чудесно реагираща публика. Всички бяхме посрещнати добре, но когато на сцената застана бай Косьо, когато отпусна ръце и тихо произнесе първите редове на „КОЧО“:
публиката гръмна в нестихващи овации.
Неотдавна гледах „ВОЛПОНЕ“ на Бен Джонсън с най-добрите актьори на английския театър. Без никакво преувеличение Корбачо на Кисимов беше две класи над английския Корбачо… Кисимов умря нелепо при автомобилна катастрофа.