Но тогава у дома идваха още мнозина други — Мирослав и Джина, Хари Тороманов, Гришата и жена му… цяло поколение.
Трябва да кажа, че всички, без изключение, бяха професионалисти от висока класа. Те ме заставиха оттогава насам да гледам на актьора като на труженик в изключително трудна професия. Нормално всяко общество възприема актьорите или по това, което те са на сцената, или по клюките, които се разказват за тях. Мисля, че човешката същност на малцина други е била така пренебрегвана. А в голямото си мнозинство това бяха чудесни личности. Във всички случаи по-интересни, по-симпатични и по-достойни от моите събратя — писателите.
Не случайно започнах моя разказ за актьорите с ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. От всички тези, за които говорих, и от другите, които не споменах, като Апостол Карамитев, като Калоянчев, от цялото поколение идваше това чувство за големи надежди. Надежди, че бъдещето беше пред нас (не само нашето, а на цялата страна), че всеки ще има възможност да направи нещичко, че никой не ще се превърне в нищо друго, че ще остане верен на тия надежди. Вероятно най-хубавото у всички тия мои стари приятели беше тяхната вродена любов към България. Те бяха повече българи и от писатели, и от художници, и особено от журналисти. И смятам, че ако съдбата ми беше дала някакви привилегии, една от тях беше щастието да познавам актьорите от ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ.
ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ
Тази заключителна глава от моите „Задочни репортажи за България“ беше отдавна написана. В нея аз се опитах да обясня причините, които доведоха до моята „задочност“. Но само преди няколко дни дойде вестта за смъртта на баща ми в България. И точно болката по неговата смърт и това, че не можах да бъда край него в последните му дни — ми показаха съвсем ясно името на главната причина, което преди се опитвах да опиша с много думи, но което просто е:
ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ.
Миналата неделя, от десет часа сутринта, аз стоях на 500 километра далече от софийския булевард „9-и септември“ и мислено следвах погребалната процесия с ковчега на баща ми. Виждах, като че бях там, лицата на хората, роднини, близки, приятели, сам вървях с техните стъпки и знаех точно в коя минута покрай чия къща минаваха. Следвах сълзите на майка ми и думите на свещеника с отчаяната надежда, че всичко това беше лош сън. Но когато дойде страшният момент в 11 часа и земята прибра завинаги онзи, който ми беше дал живот, внезапно се почувствувах смазващо безсилен. Защото истината беше, че нито аз, нито брат ми, нито жените ни, нито децата ни бяхме там, където трябваше да бъдем. В течение на толкова години ние не можехме да го видим, нито нему беше позволено да види нас. През всичките тези години той живя с надеждата за тази среща, която никога не стана. И чувството за непоносимост дойде у мен в момента, когато си представих колко ужасно обезправен се е почувствувал той в дните, преди да настъпи краят. Тъкмо мислейки за това обезправяване, за това отричане, ако щете оплюване на най-разбираеми и уважавани човешки копнежи, аз разпознах точно същото чувство, което неизбежно ме изхвърли зад граница. Тук не ставаше дума за идеологически, политически или естетически различия, а за безогледното погазване на правата и чувствата на един обикновен българин. Баща ми беше типичният обикновен българин, един от ония милиони безименни, трудолюбиви и добросъвестни българи със старомодните принципи за честност и достойнство. Той се опитваше да приеме по своему, да си обясни, да свикне със съдбовната обреченост на всички българи като него. Но онова, което той нито можеше да си обясни, нито да приеме, нито пък да свикне с него, беше забраната да се види с онези, в чиито жили тече неговата кръв. Той все пак помнеше, че беше роден свободен българин, и предчувствуваше, че ще умре крепостник.
Започнах със смъртта на баща ми като най-очевиден източник на чувството за непоносимост, което разполагаше с многобройни други и вероятно еднакво силни източници. За мен поне цялата атмосфера, всред която живеех в България, беше пропита от това същото чувство за непоносимост.
Беше неделя, 15 юни 1969 година. Според астролозите — съдбоносна за рибите година. В 11,30 заранта в Държавния сатиричен театър в София започна закритата премиера на пиесата ми „АЗ БЯХ ТОЙ“. В 11,30 вечерта бях в хотел „Екселсьор“ в Белград. Един от основните принципи, върху които бяха изградени всичките ми пиеси, беше този, че те се състояха само от 2 действия, като второто действие винаги отричаше първото. След всичко станало до днес мога да кажа, че тия 12 часа не бяха границата между две различни пиеси, а просто краят на първото и началото на второто действие на една и съща пиеса, която жанрово бих означил като „съвременна трагикомедия с фарсови интермедии“. На по-ясен език казано, „пиеса, където често пъти не знаеш дали да плачеш, дали да се смееш“.