Въпреки дългия път и прекараните преди това напрегнати часове, когато влязох в Белград, не чувствувах никаква умора. Възбудата ми от заранта, от раздялата с най-близките ми хора, от странната обиколка на София се беше превърнала в остра въпросителна към онова, което щеше да последва.
Не беше въпросът за съдбата на пиесата ми в Сатиричния театър. За мен и за всички беше ясно, че щяха да я спрат. В края на краищата театърът беше техен. Истинският въпрос беше за това, че аз никога не успях (въпреки опитите ми) да се идентифицирам с тях. Винаги усещах ясна предопределеност, която категорично определяше кое беше мое и кое беше тяхно. Нещо повече, често пъти тази разлика беше почти като разликата между огъня и водата — с двете възможни алтернативи на тяхната принудителна общност — или огънят да угасне, или водата да се изпари.
Закритата премиера беше насрочена от ръководството на театъра с две цели — да се разбере какво мислят властите и да се потърси подкрепата на публиката. Режисираше Методи Андонов, а титулярният режисьор Нейчо Попов дойде от болницата, за да гледа нашето представление. Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режим, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: „И вълкът сит, и агнето цяло.“ А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: „Или вълкът, или агнето.“
Реакцията на публиката надмина и най-добрите ни очаквания. Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. > В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност.
„Абе — каза той, — ти каква чешка пиеса си написал?“
Отговорих му, че пиесата е българска, и отминах. После дойде Стефан Цанев, който беше драматург на театъра, и ми каза, че след представлението ще има заседание на съвета заедно с хора от Комитета, за да се реши съдбата на спектакъла. Казах му, че не желая да присъствам на заседанието, защото знаех накъде отиваха нещата. Помолих го да ме представлява. Краят на закритата премиера беше изпратен от публиката със силни аплодисменти. Отвън, на тротоара, баща ми, който гледа пиесата, ми каза:
„Ще береш ядове с тая пиеса!“
Отидох да обядвам в Руския клуб. Междувременно от три месеца имах паспорт и виза за Италия, но все отлагах да замина заради пиесата. Все пак бях решил да тръгна тези дни. Към два часа и половина Стефан дойде от съвета и каза, че нещата са много зле. Пиесата засега се спираше. Той изглеждаше потиснат, но твърд. После в клуба влезе един от моите по-важни приятели. Той ме извика настрана и ме попита:
— Паспортът и визата ти в ред ли са?
— Да — отвърнах.
— Тогава — каза той — съветвам те да се махнеш веднага. Струва ми се, че утре ще има разправии за днешното представление и може и да не пътуваш. Разкарай се за месец-два, всяко чудо за три дни!
Отидох у дома да взема някакъв багаж. Баща ми и майка ми ме изпратиха до колата. Казах им, че след няколко седмици ще се видим. И тръгнах. Стигнах до околовръстния път. Току-що беше се излял пороен летен дъжд и когато облаците отминаха, небето над Витоша и цялата буйна зеленина навред блеснаха под слънцето. Изведнъж инстинктивно реших, вместо да се отправя по прекия път към Калотина, да обиколя цяла София по околовръстния път. Колата вървеше по съхнещия асфалт и всичко наоколо ми изглеждаше странно и неописуемо красиво. Безмилостно красиво. Като че природата беше решила да ми покаже безценното богатство на една земя, която бях обречен да загубя. Може би осъдените на смърт посрещат последния изгрев на слънцето с това нечовешки дълго чувство, че виждат всичко за последен път.
„Гледай! Никога повече не ще видиш тази земя, тази природа!“ — крещеше у мен издевателски глас.
Нищо не бях решил. Едно от малкото неща, на които животът ме беше научил, беше да не взимам предварителни решения, а да оставя нещата да се решат по собствената си логика. Но този път, обикаляйки София, чувствувах, че решението е било вече взето — от ангелите или от дяволите, които ръководеха съдбата ми.