Но не само за тях искам да говоря. Те са едната страна на медала. Другата е тази, заради която трябва да се пише. Взирайки се назад, виждам време, претъпкано от образи и събития. Стотици лица на обикновени българи, с които ме срещна инженерската ми професия и дълговременният ми престой по болници и санаториуми. Стотици лица на писатели, актьори, режисьори, общественици, генерали, министри, висши партийни секретари — горният слой на обществото, където ме заведе писателската ми кариера. Бях облагодетелствуван от съдбата да срещна и да работя с богати и интересни личности, които въпреки разяждащата посредственост на режим и атмосфера успяваха да съхранят себе си. Присъствувах на силни явления, където грозотата на епохата се разсичаше от красиви жестове на отделни хора. Можах да наблюдавам вън от себе си и в себе си сложната двойственост на човешките ни отношения, които диалектиката на времето усложни още повече, като че ли ние сме преходното поколение, след което всичко ще се изясни и на земята ще настъпи или раят, или адът.
Пред мен са тъжните очи на бай Иван Матричаря, който казваше: „Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо — и ще ти мине.“ Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“ Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“ И сатиричното лице на Радой:
„Човек за човека е брат — разбрали бе, гад!“ И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“ И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си… И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“… И среднощната „Шуми Марица“, пята за Вълко Червенков… И разтрепераният глас на бай Косьо Кисимов: „Защо не пишете за майка България, брей!“…
Преди да напусна България, трябваше да изгоря дневниците си, водени в продължение на 15 години, но много неща са останали в главата ми свежи и ясни, като че ли са се случили вчера. Подчинявайки се на второто си желание, аз ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелствуване.
ЕХО ОТ СТУДЕНТСКИТЕ ГОДИНИ
Решителната и фатална промяна у нас стана през времето на моето студентство. Когато моят випуск постъпи в Политехниката през 1947 година, ние бяхме жители на един свят. Когато завършихме образованието си през 1952 година, ние вече бяхме жители на друг свят. Символично или не, през този период от „господа“ ние станахме „другари“. Кандидатстудентските изпити, през които преминахме, все още отразяваха в голяма степен „буржоазното“ чувство за обективност и справедливост, защото в университетите наистина влизаха най-добре подготвените. Само пет години по-късно вече нямаше и помен от обективна конкурсна система. Настъпи царството на „моя човек“, на връзкаджийството, което и до ден днешен си остава главен метод за подбор на хората и главно качество за постигне на всякакъв личен напредък. Тъкмо в тия пет години беше разрушена вековната стена на народните нравствени скрупули и беше захвърлено завинаги понятието „критерии“.
Но още в самото начало всред нас, новите студенти, се появиха невзрачни лица на млади хора, които не само че не бяха държали никакъв конкурс, но някои от тях дори нямаха завършено средно образование. Те бяха вкарани в университета по силата на някакви тайни и невероятни привилегии. И макар че бяха доста далече от науката, която трябваше да изучават, лицата на тези странни колеги започнаха да придобиват особена важност. Не рядко под връхните им дрехи можеше да се види очертанието на пистолет. Първото чувство, с което те се отнесоха към нас, другите студенти, беше това на необяснима ненавист и постоянно подозрение. Особено силна бе тяхната омраза към всеки по-блестящ студент или пък по-оформена личност. Те отсъствуваха много често от лекции и се събираха на дълги тайни заседания, които често траеха до късно през нощта. Ние виждахме как те ни следяха, как подслушваха разговорите ни и как лицата им ставаха все по-заплашителни. Те бяха организаторите на всякаква обществена проява и издевателствуваха над нас, като ни възлагаха задачи, които нямаха нищо общо с учебния процес. Влачеха ни по митинги, събрания и трудови бригади и изискваха от нас да скандираме техните лозунги. Те бяха тези, които организираха студентските кръжоци за изучаване на партийни пропагандни материали. Учебната подготовка на повечето от тях беше равна на нула, но те взимаха изпитите си по мистериозен начин. Няколко години по-късно, когато сам преподавах на един студентски курс, механиката на това изпитване ми стана ясна. Просто един от заместник-министрите на леката промишленост ми се обади и ми заповяда да пиша тройка на една безнадеждна студентка, която била „наше дете“.