„Какво, Озрик?"
Ситуационният анализ показва, че кислородните ви резервоари не са пълни.
„Бяхме извън „Лаерт" доста дълго".
Сумата на оставащия и изразходвания въздух не е равна на общото количество.
„Какво искаш да кажеш? Говори на нормален език, Озрик. Моля те".
Кислородните ви резервоари не са били напълнени догоре.
„Какво?"
Освен това Ситуационният анализ показва, че имат теч.
— Какво?! — Изненадата я кара да забрави, че Озрик не я чува, затова тя бърза да набере: „Какво?"
Кислородните резервоари и на двама ви са пострадали, Карис.
„Колко въздух ни остава?"
— Кари? — обажда се Макс.
Изчислявам…
„Побързай, Озрик".
Опасявам се, че ви остава въздух само за още деветдесет минути, Карис.
2
Деветдесет минути
— Кари? Какво има? — Макс я сграбчва за раменете, но тя не може да се успокои. — Какво каза Озрик?
Извинявай, че казах „Карис", Карис.
— Деветдесет минути — промълвява тя, диша дълбоко и накъсано. — Имаме въздух само за деветдесет минути.
Той се отдръпва зашеметен.
— Не може да бъде. Не е възможно! Би трябвало да имаме поне за четири-пет часа. Ние…
— Ще умрем, Макс. Съвсем скоро. — Тя преглъща сълзите си, докато той търси правилните думи.
— Трябва веднага да се върнем на кораба — казва Макс накрая. — Но всичко по реда си. Първо трябва да спреш да се паникьосваш. Така изразходваш въздуха си по-бързо.
— Имаме теч.
Той трепва.
— Така ли? В момента?
— В момента. Озрик казва, че имаме теч в резервоарите.
— И в двата ли? — пита той.
— И в двата.
— Мамка му! — Този път Макс е този, който ругае. — По-добре да ги запушим веднага. — Поглежда я, преценява степента на паниката й. — Да намеря ли дупката в твоя, докато си поемеш дъх?
— Не, всичко е наред — казва Карис, а сърцето й ще се пръсне. — Първо аз ще оправя твоя. — Тя отпуска свързващото ги въже и двамата се раздалечават почти като балетисти. — Разпери ръце и крака — казва тя и го хваща за китката и глезена, усеща под пръстите си меката тъкан на скафандъра, която покрива кожата му и образува устойчива повърхност под налягане във вакуума на космоса, нещо като водолазен костюм, кръстосан с ризница, но напълно податлив на човешките движения. — Не ме пускай.
Макс разперва ръце и крака, рее се на височината на кръста й. Карис се навежда, без да пуска ръката му, така че повърхността на скафандъра му да се озове на равнището на очите й. Това не е особено лесно, тъй като двамата не са неподвижни — падат непрестанно през мрака на това безбожно място извън Земята.
С бързи движения тя плъзва ръка и очи по сребристата метална раница. Всяка секция е разделена с гладки лети бразди, сините показания на въздухомера отстрани са единственото цветно петънце. Карис оглежда отвсякъде, докато най-сетне го зърва, точно в долния край: малко облаче излитащи въздушни молекули, почти незабележимо за невъоръжено око, ако не го търсеше толкова отчаяно и ако молекулите не се рееха, освободени от гравитацията.
— Намерих го. — Тя вади лепенка от джоба на коляното си, ремонтен комплект, който винаги й е подръка, приглажда я върху кутията и се уверява, че молекулите не могат да се изплъзнат изпод нея.
— Готово ли е? — пита Макс.
„Озрик — набира тя, — това поправи ли теча?"
Синият текст се появява на стъклото й, придружен от някак успокоителен звън.
Да, Карис.
— Готово. — Тя кимва на Макс и издиша тежко.
— Дай да оправим и твоя.
Тя се поколебава.
— Не трябваше да става така — изобщо не трябваше да сме тук.
— Хайде, Кари.
— Остава ни въздух само за деветдесет минути. — Най-после от гърлото й се изтръгва хлип, който заглушава успокоителните му думи, хладнокръвното му държане — защото когато е под напрежение, той прави именно това. Откъсва се от конфронтацията, от стреса, от преливащите в нея емоции: това е неговият начин. Ето, сега ще се пошегува.
— Не знам за теб — казва той, — но аз ще публикувам много лош отзив за космическите пътувания в ОбщУм.
— Млъквай, Макс — казва тя, макар че думите му предсказуемо я успокояват донякъде. — Сега не е време за скапаното ти чувство за хумор.
— Знам.
Шегите му винаги идват в най-неподходящия момент: по време на обучението им за астронавти; на погребения; първия път, когато се запознаха.
— Какво ще правим?
— Ще се успокоим, ще се стегнем и после ще те спася. — Той се усмихва. — Както винаги.
Бяха се запознали три месеца след началото на Ротацията, когато като нова жителка на нов европейски град Карис избираше още езици в местната езикова лаборатория.