— Колегата ми се премести тук от Войводство 11 — каза Карис на инструктора, — така че трябва да науча съвременен гръцки.
Езиковата лаборатория на Войводството беше оформена в стила на ретро верига кафенета и имаше таванско осветление, канапета от изкуствена кожа и миризмата на хиляда нискокачествени зърна арабика, препичащи се в тигана. Един жизнерадостен плакат зад тезгяха обявяваше: „Научаването на пет езика ви позволява да говорите със 78 процента от земното население".
Инструкторът избибипка и светна зелена лампичка, а после върху терминала на Карис започнаха да се проектират ръководства и курсове.
— Благодаря. — Тя надяна флекса на ръцете си и се зае с неблагодарната задача да преписва гръцката азбука отново и отново. По средата на третия препис се сети за вечерята. По трите стени течеше водопад от информация в реално време — СтенРеките предаваха непрекъснат поток от новини, прогнози за времето и ъпдейти. Карис бързо набра кратко запитване по ОбщУм, местния канал. „Някой знае ли къде във Войводство 6 може да се купи гъша мас?" Думите се появиха на безупречен испански и запулсираха за няколко секунди върху стената, преди да се загубят в реката от коментари, въпроси и вицове на множество езици от всички краища на Войводствата. Тя стигна до омега и започна гръцката азбука отначало.
Дзън.
Карис вдигна очи. Някой й беше отговорил.
„За какво ти е гъша мас в тези наши времена?" Беше написано на френски.
Обзета от бунтарско настроение, тя отговори на каталонски:
„За готвене".
Дзън.
Румънски: „За какво готвиш в тези наши времена?"
„Печени картофи". На португалски.
„Попитах за какво готвиш?" На немски.
Германските езици не й бяха силната страна, затова Карис мина на италиански, а в ъгълчетата на устата й трепна наченка на усмивка. „Нови съседи. Искам да им сервирам хрускави печени картофи. Някакви идеи?"
Пак на италиански. „За съседите ти ли? Не. Съжалявам".
В лингвистичното им надиграване това повторение на езика всъщност бе една малка победа и този път тя открито се усмихна.
„Може ти да си един от съседите ми. Може би по-късно ще ти сервирам печен картоф, толкова жилав, че ще е все едно дъвчеш гумена топка. Тогава ще ти се прииска да си ми помогнал в издирването на малко гъша мас".
Дзън.
„Не се доверявам на непознати да готвят за мен".
„Със сигурност непознати готвят за теб в ресторантите", набра тя.
„Всъщност не. Аз съм готвач, така че е лесно".
Карис се позабави. „Работиш в ресторант?"
„Аха".
„Страхотно. Може би ще ми помогнеш с един готварски съвет. Случайно да знаеш къде мога да намеря гъша мас?"
Нямаше отговор.
„Моля те!" Тя добави едно смайли, за да смекчи тона.
Дзън.
„Опитай в класическия супермаркет до Паседж".
„Благодаря".
„Там продават даже консерви, ако можеш да го повярваш в тези наши времена".
„Май си вманиачен по израза „в тези наши времена" — написа в отговор Карис. — Използваш го вече за трети път".
„Че кой не го използва? Толкова много се е променило".
„Вярно. Благодаря ти за помощта, по-късно ще отида до супермаркета".
Тя повтори шест пъти гръцката азбука и свали мрежата от китките си; умът й беше пълен с печени картофи на седем езика.
Излезе в прекрасната септемврийска вечер. Лек полъх на вятъра се носеше сред руините. Гладки стъклено-стоманени здания стърчаха от тухли и основи на отдавна несъществуващи сгради, чиито призрачни черупки бяха запазени и укрепени с нов интериор. Тук-там се виждаха останки от тесни улички и високи измазани с хоросан стени, подсилени със стоманени греди. Вътре руините съдържаха стаи, образувани от гигантски листове стъкло — като гигантски модерни матрьошки в разрушените древни сгради.
Светлината помръкваше към оранжево. Карис вървеше през осеяните с кафенета площади, притиснала голите си ръце към гърдите си. Чипът й се позабави, карайки я да спре на един ъгъл.
— По-ведро, миличка, може никога да не стане — подвикна някой и тя завъртя раздразнено китката си.
— Ако метеорите почнат да заличават човечеството, знам кой искам да е първият — промърмори, докато чипът й най-сетне показа в коя посока да поеме.
Стигна до широка павирана улица, оградена с дървета, и сви към редица магазини, чиито фасади бяха провиснали от старост и се крепяха от стоманени греди. Шарена мънистена завеса бележеше малък вход, а над прозореца грееше надпис „Супермаркети Фокс". Отпред имаше вестникарско табло и на него проблясваше водещото заглавие: „Радиацията в САЩ най-после на безопасни нива".