От двете страни на вратата се редяха старомодни телени кошници и колички. Тя отмести мънистата с ритмично тракане и влезе в супермаркета.
На осмия ред един мъж беше клекнал и подреждаше пирамида от консерви.
— Извинете за безпокойството — каза тя, — но бихте ли ме упътили към гъшата мас, ако имате такава?
Той се обърна. Беше мургав, с леко къдрава коса, която падаше пред сини очи, вече изпълнени с веселие, сякаш тя бе пропуснала някаква шега.
— Ти трябва да си Карис. — Той довърши подреждането на консервите, изправи се и й подаде една. — Говорихме одеве. Здрасти.
Тя протегна объркано ръка и взе консервата.
— Ти… чакай. Какво?
— По ОбщУм.
— Но ти не каза ли… че си готвач? В ресторант?
— Не. Да. Почти. — Имаше благоприличието да се изчерви. — Или поне ще бъда. Изкарах цялото обучение миналата Ротация и се надявам, че тукашните ресторанти ще ме вземат. Веднага щом се намери някой да ми помогне със семейния бизнес — той посочи рафтовете наоколо, — се махам оттук.
— Ясно — каза тя, докато въртеше гъшата мас в ръце. — Надявам се да намериш човек.
— Благодаря — каза той. — А ти с какво се занимаваш?
Тя се поколеба.
— Летя.
— С хвърчило?
— Със совалки.
Той направи впечатлена физиономия.
— Яко.
Карис отстъпи малка крачка назад.
— Съжалявам, но трябва да бягам. Закъснявам с вечерята. Благодаря ти за помощта и… радвам се, че се запознахме.
— Няма проблеми. Между другото, аз съм Макс.
— Карис. — Тя протегна неловко ръка и той я стисна. — Как откри запитването ми? — поинтересува се тя.
— Запитванията с хранителни ключови думи в ОбщУм се пренасочват насам. Маркират се, така че магазините и ресторантите да могат да им отговорят.
— Логично. — Тя кимна, обърна се и си тръгна. — Благодаря.
— Освен това — извика той към гърба й — изглеждаш сладка на профилната снимка и това също помогна.
Карис хвърли поглед през рамо.
— Управител на магазин, готвач и мрежов сваляч? Сигурно си много зает — отбеляза, макар че тонът й беше шеговит.
— Три работи на пълен работен ден — каза той. — Пък и ти ми отговори, когато писах на френски — езикът от последната ми Ротация.
Тя повдигна вежда и пак се обърна към него.
— Наистина ли? Предполагах, че използваш превеждащ чип. — Посочи китката си.
— Не.
— И аз — каза Карис и двамата се усмихнаха. — Аз също живеех във В-8. Преди две Ротации. В южната част, край морето.
— Аз прекарах три години в Париж. Там се научих да готвя — правя жестоко суфле.
След миг забавяне тя каза:
— Знаеш ли, поканила съм няколко от новите си съседи на вечеря днес. Просто шепа хора, за да се сприятелим. Нищо официално, тук не познавам сульо и пульо. Искаш ли да дойдеш?
— С удоволствие. Кои са Сульо и Пульо?
— Това е израз. Но по усмивката ти разбирам, че знаеш това и ме дразниш. Добавям дразненето в списъка след лекото свалячество. Значи довечера в осем? Ще ти пратя адреса. Донеси нещо. Каквото и да е. — Повтори процедурата с кимането, обръщането и тръгването. — Е, ще се видим по-късно.
Светлината на свещите се отразяваше в шест кристални винени и още толкова водни чаши — вечерното парти беше в разгара си. Две от стените в хола на Карис бяха посветени на СтенРеките: гигантски вградени екрани, по единия от които течаха новини, а по другия — бъбренето на ОбщУм; тя беше настроила текста и на двете стени в топло оранжево. Фасадата на сградата беше в испански стил и решетките на балкона хвърляха сенки в стаята, а шумът на морето се промъкваше през старите кепенци. Поднесените блюда включваха печено пиле, зеленчуци, йоркширски пудинг и прословутите печени картофи на Карис.
— Йоркширски пудинг с пиле? — каза Лиляна, една от новите й колежки. — Това не е ли малко…?
— Нетрадиционно — обади се Джон, строителен инженер и новият й съсед отсреща, докато посягаше за лъжицата. — Там, откъдето идвам аз, ядеш каквото ти харесва, пък майната им на условностите.
— А откъде идваш, Джон? — попита Карис, като му хвърли благодарен поглед.
Джон се размърда неловко.
— Ами, като всички нас, не знам наистина. Но първите ми спомени са от Войводство 3. Бях петгодишен. Баба ми ме заведе да си вземем риба с картофки, но аз исках само пудинг. Бях злоядо дете, не си бях изяждал всичко от цяла вечност. Готвачът в ресторанта събра две и две и ми даде пържено блокче шоколад с картофки. — Всички около масата се засмяха. — Да, знам. Но бях малък и това свърши работа — накара ме да си омета чинията. Баба ме възнагради, задето си изядох всичко, и до края на месеца правех все така.