— Пия за това — Лиляна вдигна чаша и всички на масата я последваха. — За омитането на чинията.
Джон сияеше, докато се чукваха.
— Ами ти, Лилиана, откъде идваш?
— Произнася се „Лиляна" — поправи го тя. — Знам, че изглежда различно в ОбщУм.
— Извинявай, Лиляна. — Този път той го произнесе правилно. — Хубаво име.
— Родителите ми били на Ротация край Адриатическо море, когато ме заченали, и името ми идва оттам, макар че произходът ми е чисто африкански. За последно живях във Войводство 1.
— Произход — рече замислено Оливие, с когото Карис се бе запознала в езиковата лаборатория и го беше поканила във внезапен пристъп на любезност. — Ние европейците от трето поколение не говорим много за произход.
— Войводство 1 ли? — каза Карис, пренебрегвайки намесата на Оливие. — Как ти се стори животът в централното Войводство?
— Утопичен — каза Лиляна и всички се засмяха. — И все пак съм доста горда.
— Така и трябва — рече Джон. — Да живееш свободно, независимо, в едно вечно променящо се смесено общество — има много, с което да се гордееш.
— Вярно — каза Лиляна, преди деликатно да вметне утопичния тост: — В чие име правите всичко?
— Не за бог, не за крал, не за държава — отвърнаха всички вкупом.
— В чие име?
— В свое собствено.
Оливие се възползва от възможността да си налее още пино гриджо.
— Обаче не е ли интересно — каза той, като завъртя виното в чашата си, че вече не говорим за това откъде сме, а къде сме били?
— В това е цялата прелест на Ротацията — каза Макс. — Да видиш света, да живееш на различни места и никои три години да не си приличат…
Астрид се приведе напред.
— Аз съм била кръстена в северните войводства и на шестата ми Ротация ме пратиха обратно там. Беше прекрасно да поживея пак в Скандинавия. Но много студено.
Групата се засмя.
— Кое е най-студеното място, на което сте живели? — попита Джон.
— Русия — каза Лиляна. — В-13. В тамошните офиси на Космическата агенция температурата често падаше до минус десет.
Оливие потрепери.
— Ирландия.
Карис повдигна вежда.
— Ирландия? Най-студеното?
— Слаба работа — изхихика Астрид. — Била съм там и времето определено е меко.
— Преди три Ротации живях във Войводство 5 и беше кучешки студ — настоя Оливие. — Ходила ли си в бар на река Лифи, където пеят народни песни?
Астрид поклати глава. Той не се обезкуражи.
— Наистина фантастично място. — Глътна още малко вино и се надигна от стола си. — Карис, мисля, че би ти харесало. Веднъж изпях там една песен — класическа любовна песен. Сега ще я изпея и на теб.
„О, боже!"
— Ама наистина, няма нужда. Макс е донесъл пудинг…
Оливие взе китарата и докато Карие проклинаше майка си, че я е накарала да се грижи за тъпия инструмент, започна да дрънка и да върви към нея.
„О, боже, о, боже!" Тя горещо се молеше да не запее директно на нея. Когато той отвори уста и запя…
— Дай да ти помогна — каза Макс и се приближи да разчисти чиниите пред Карие, деликатно намествайки се между нея и нейния обожател. Огледа хората около масата и попита: — Някой иска ли десерт?
— Чудесна идея — каза тя.
— Защо не ми помогнеш? — подхвърли той, докато Оливие дрънкаше яростно на китарата зад тях.
— Разбира се. — Тя се опита да се измъкне покрай все още пеещия Оливие, но той се приведе към нея. От дъха му лъхаше на вино.
Карис се дръпна, а в същото време Макс посегна и сложи пръсти на грифа на китарата. Звуците заглъхнаха с глух метален екот. Ухажорът на Карис спря объркано.
— Десерт? — попита мило Макс.
Победен, Оливър се свлече обратно в стола си и Астрид го потупа по китката.
— Някои хора не разбират голямото изкуство. — Гаврътна чашата си и се извъртя към него. — Просто не го разбират.
Макс и Карис отнесоха чиниите в кухнята и тя затвори вратата. Облегна се на нея и издиша силно. Макс последва примера й.
— Дявол да го вземе — каза тя, забила поглед в тавана. — Това беше на косъм. Благодаря ти.
— Не мога да повярвам, че хората правят такива работи на цивилизовани вечерни партита. Мислиш ли — продължи той, — че е искал да се присъединим към него и… да си спретнем джемсешън? Аз бих могъл да се включа с бонгоси, а Лиляна да трака с лъжици вместо маракаси…
И да наврем главата на Оливие между два огромни цимбала…
— Със сигурност може да се уреди.
— Аз бих могла да се развихря на клавишните…
— Свириш на пиано? Карис кимна.
— Страхотно. Къде е?
Тя протегна пръсти, в които все още държеше чиниите, и се усмихна.