— О, ама разбира се. Можеш да свириш на клавишни навсякъде. Просто… защото имаш старомодна китара. В другата стая.
— На майка ми е. Разменяме си я, в зависимост от това кой живее на по-хладен климат. Тя казва, че влажността повреждала инструмента или нещо такова. Всъщност е обсебена от нея. Аз съм пазителката на китарата на Гуен само за ограничен период.
— Значи тя би се натъжила, ако разбере на какви гаври е била подложена китарата тази вечер? — Засмяха се пак, тихичко, и Карис остави чиниите до мивката. Макс извади памучна кърпа и я метна на рамото си, докато нареждаше шест купички за десерт. Затананика мелодията на Оливие и двамата се разкикотиха. — Къде е семейството ти сега?
Тя се облегна на плота, гледаше го как пълни и украсява купичките.
— Мама и татко живеят във В-14. Брат ми работи в хуманитарните екипи в бившите Съединени щати…
— Мамка му. Наистина ли?
— Да. Не сме го чували от известно време — както може да се очаква, предполагам, но е трудно. Вероятно комуникациите не са им толкова важни, колкото да доставят храна и вода на оцелелите. Сестра ми е в португалското Войводство.
— Аха — каза Макс, докато прокарваше с пръст кърпата по ръба на купичките. — Значи оттам са умопомрачителните ти познания по португалски одеве, по ОбщУм.
Тя се усмихна.
— Забелязал си значи?
— Колко езици знаеш, между другото?
— Пет. Шест всъщност. Скоро ще са шест. Започнах да уча гръцки. А ти наистина ли говориш всички онези езици?
— Приличам ли ти на човек, който разчита на чипа си да му превежда? — Той повдигна вежди.
— Не — отвърна тя. — Приличаш на човек, който работи усърдно. — Посегна и завъртя ръката му. — Черноработник. — Осъзна колко обидно звучи и се изчерви. — Някой, който си печели препитанието сам. Който поддържа един магазин, защото така е обещал. — Направи пауза. — Близо ли съм?
— По-близо от повечето.
— Наистина ли?
— Да. Главно заради това, че стоиш на педя от мен. — Тя завъртя очи. Звънлив смях, долетял от другата стая, ги върна към настоящето. — Е — каза той с по-различен глас, — ти пилотираш совалки, не обичаш серенадите и питаш хора, които са прекарали целия си живот в Ротации, откъде са? — Килна глава и я изгледа замислено.
— А — каза тя и почна да бърше плота. — Все забравям, че когато съм в компанията на хора като Лиляна, имам склонност да дрънкам глупости.
— Какво имаш предвид с това „хора като Лиляна"?
— Горди. Утопични. Вярващи.
Макс килна глава.
— Значи хора като мен.
— Ти такъв ли си?
— Да. Семейството ми… Ние сме страстни защитници на Ротациите и тяхната важност.
— Да се местиш насам-натам, да живееш сам в различни градове е важно?
— Да.
Карис сви рамене.
— Значи вероятно аз съм била отгледана по различен начин от теб.
— Как така?
Тя премести тавата, разклащайки мазнината, и кухнята отново се изпълни с аромата на печено пиле.
— Това е съвсем друга история за съвсем друго време. Ще носим ли десерта?
Нещо премина по лицето му, той грабна ловко четири купички и ги закрепи върху ръката си.
— Разбира се. А може би по-късно ще ми разкажеш за произхода си.
— Може би — каза небрежно Карис и тръгна към вратата с другите две, — но моля те, не споменавай думата „произход" в присъствието на Оливие. Ще изкараш нас, европейците трето поколение, извън нерви.
— Точно така — казва Карис. — Ти винаги си ме спасявал, Макс. Истински бял рицар. — Изпълненият със звезди мрак ги заобикаля, докато падат, увиснали в космоса като кукли на конци. — Но това е нещо по-сериозно от печените ми картофи.
— Е, поне си малко по-спокойна — казва той — и използваш въздуха си по-мъдро.
— Добре — казва тя, — можеш да престанеш с покровителственото държане. Върнах се. Тук съм. Дишам. — Тя оглежда мрака наоколо, после пак насочва очи към сините показания на въздушния им запас. — Какво, по дяволите, ще правим?
— Не се тревожи — казва Макс. — Имам план.
3
Осемдесет и седем минути
Той развързва въжето и двамата се отделят един от друг; продължават да се носят все по-далеч от кораба.
— Сега е твой ред — казва Макс и я хваща за китката и глезена, — защото първата част от плана е да намерим теча в твоя контейнер.
— О, боже — казва тя, докато гледа как бялото въже плува между тях, и се опитва да потисне надигащия се ужас, който заплашва да я залее отново. Подава на Макс залепващата лента и той започва да търси излитащи молекули, както е направила и тя с него. — Мъничка е — казва Карис. — Може би няма да успееш да я видиш. Обърни ме така, че мракът да е отзад — това е единственият начин да си проличи.