Без да обели и дума, той я извърта, докато погледът му не се насочва навън към слънчевата система, със Земята зад гърба му, така че зад Карис да се простира лилавият Млечен път.
— Знаеш ли — казва тя, за да се разсее, докато Макс търси теча, — че в космоса има повече звезди, отколкото песъчинки на всички плажове на Земята.
— Това е ужасяващо.
— Някои казват, че имало по десет хиляди звезди за всяка песъчинка. Представи си колко по-големи са някои от тях от нашето слънце.
След малко той затиска с пръста си тънка струйка въздух.
— На дъното е.
— И твоята беше там. Можеш ли да я запечаташ?
— Да. — Той залепва лентата и я разтърква силно, за да се увери, че държи здраво, после въздъхва с облекчение. — Това го свършихме. Сега не мърдай — искам да проверя дали ще подейства.
— Кое дали ще подейства?
Макс плъзга опипом ръце по въздушния контейнер на Карис, докато не открива ръчния контрол на различните отделения, а после и тръбичката, водеща от раницата й към шлема. Тя е напъхана дълбоко в един жлеб и той се отчайва — няма да излезе лесно.
— Макс?
— Дай ми секунда. Имам идея, но трябва да я обмисля за минутка.
— Да не си луд? — пита тя. — Не са ни останали толкова много минути.
— Тогава половин. Довери ми се. — Той успява да хване с пръсти тръбичката и я завърта силно. Усеща я как поддава. Продължава да я върти с палец и показалец, развинтва я от дългия нарез, който я държи на мястото й. В основата на раницата на Карис гумената тръбичка се усуква и навива в спирали, докато Макс върти горния й край. Той обаче продължава, въпреки че му е неудобно.
— Как върви?
— Трябва ми дюза — казва той. — Какво можем да използваме?
— Колко голяма?
— Малка. — Той показва, сближавайки пръсти. — Ей толкова тясна.
— Имаме тръбичката от водния резервоар — казва тя тихо. — Но ако я вземем, после няма да можем…
— Остава ни другият резервоар. Той ще ни изкара…
— Ще ни изкара колко — осемдесет и шест минути? Толкова дълго ли се опитваме да оцелеем?
— Не, разбира се, че не. Но ако не направим опит да се спасим сега, няма да има значение, че имаме вода за два дни. Нищо няма да има значение, като ни свърши…
Двамата се споглеждат, без да казват нищо. Той слага ръка върху нейната.
— Моля те.
— Прав си — казва тя и покрива ръката му със своята. — Прав си. Трябва да опитаме.
— Благодаря.
Тя посяга към водния контейнер, отделя бялата прозрачна сламка и му я подава — малък символ на надежда сред обширната бездна на нищото. Той посяга да я вземе — „Направи така, че да си струва", казва тя — и я хваща внимателно с палец и показалец.
Прищипва сламката, така че да образува фуния, огъвайки пластмасата, за да запази тази си форма.
— Ще ти оставя кислород за една минута и ще ти прекъсна захранването. Пести го колкото можеш повече, става ли?
Тя премигва, после кимва.
— Скоро всичко ще свърши. — Той доразвинтва тръбичката от въздушния контейнер на Карис. — Приготви се.
— За какво? — прошепва тя.
— Не говори. Дишай бавно, или даже въобще не дишай. И не се паникьосвай. — Той откача тръбичката и натиква импровизираната дюза в края й. Същевременно изключва обезопасителните системи на раницата й и през сламката със съскане започва да изтича струя кислород. Импулсът тласка тялото й напред. Тя изминава около сантиметър и той се засмива от облекчение. — Работи! — Пуска ръката й, докато тя напредва още малко, и гледа как съска кислородът.
— Чакай… — Карис размахва ръце, посяга и го сграбчва. Не е в състояние да говори свободно, преди той да свърже отново въздуха й.
— Движиш се, Кари…
Тя му дава трескаво знаци, зелените й очи са овлажнели. Кислородът излита твърде бързо, тя не изминава достатъчно разстояние…
Тя не изминава достатъчно разстояние, а той хаби запасите й въздух. Макс я сграбчва за раницата и — вече паникьосан — непохватно свързва отново тръбичката за въздуха, завива я на обратно. Усуканата долна част на тръбичката отскача и той я улавя, докато се мята и разпръсква още кислород в безвъздушното пространство.
Всяка секунда е важна.
Той придърпва тръбичката, вкарва я в жлеба и я завинтва.
— Макс — изпъшква Карис.
— Добре ли си?
— Да не би да правеше тласкач?
— Да.
— Никога няма да измина достатъчно разстояние така. Газът трябва да се нагрее, за да се получи тяга — казва тя; капки пот плуват покрай лицето й в стъкления шлем.
— Но аз си мислех — казва Макс, — че ще се получи, ако налягането…
— Не. — Карис посяга да избърше очите си, но не може, затова разклаща глава насам-натам да махне течността. Капките се събират в косата й, като ореол около главата й, встрани от лицето. Адреналинът я изпълва и мониторът на сърдечната и дейност започва да бибипка. Тя изключва алармата, но пулсът й продължава да се учестява.