Веднъж в свободното си време Макс пише на Лиляна по ОбщУм. Изненадана, тя отговаря бързо. „Кралят на десерта", отвръща тя и думите се появяват в червено върху малка част от стената на общата стая, където Макс седи с неколцина други и разговарят с приятели и роднини на отделни СтенРеки. „Вече не си ли астронавт?"
„Очевидно не — пише в отговор Макс. — Сега съм кралят на яхнията".
„Е, поне си крал на нещо".
„Ти как си?"
Пауза. „Тя ми липсва".
Той затваря очи. „И на мен".
„Никой не ме нарича Лили, откакто нея я няма".
„Разбирам какво имаш предвид — пише той. — А на мен никой не ми се обажда".
Настъпва пауза и той я гледа как пише, и чака текстът да се появи.
„Можеш да ми се обаждаш, ако някога имаш нужда".
„Благодаря. Ти също — добавя той в последния момент. — Ако вече не съм в каквото е останало от Америка".
„Лек път — пише тя — и се пази".
За Макс всяко чувство за опасност се свежда до слухове или неясно, мъгляво бъдеще — докато другарите му говорят с „когато", а не с „ако", Макс мисли само в минути. Следващите десет минути са посветени на двукилометров маратон. Следващите двайсет минути са за готвене на вечеря.
Един ден Макс мие шестнайсет тенджери, върти ги под водната струя — девет минути. Старшата инструкторка, която е похвалила рехидратиращата му техника, идва в кухнята. Макс продължава с ножовете и ги точи един след друг, докато тя му излага молбата си.
— Искате да им разкажа за астероидното поле — повтаря той.
— Моля те — казва Кели и му подава следващия нож. — Ти имаш личен опит. Много хора се страхуват.
Макс потърква слепоочието си с една ръка, хванал неподвижно точилото в другата.
— Нали знаете, че се цаних за готвач? Това няма връзка с работата ми в Космическата агенция.
Тя преценява внимателно думите си.
— Макс, работата е там, че с твоето обучение за ЕКАВ и твоя опит ти си най-подготвен от всички ни.
— Не съм.
Кели се усмихва кротко.
— Чувал ли си някога какво е станало с първите астронавти, които видели Земята от Луната?
Той преравя мислите си.
— „Една малка крачка". Нищо друго не ми идва наум.
— Те погледнали към малката ни планета и видели, че националните граници всъщност не съществуват и конфликтите между хората не са важни, защото всички сме тук заедно. Даже измислили термин за това: Ефектът на погледа отгоре. — Подава му следващия нож. Хората, които са били в космоса и са гледали надолу към Земята, имат поглед, какъвто другите нямат.
Макс въздъхва.
— И мислите, че аз също го имам.
— А не е ли така?
На него не му се иска да каже, че това е промяна във възприятията, каквато той вероятно никога не би изпитал. Не му се иска да каже, че единствените промени във възприятията му, причинени от космоса, са скръб, чувство на загуба и хроничен умствен хаос, който се опитва да потисне с рутинни действия.
— Виждала съм те да надбягваш и най-добрите тук. Ти можеш да импровизираш. Приспособяваш се. От всички тях — Кели обхваща с жест стаята, макар че са сами в нея, — ти си най-подходящ да ръководиш екипа. Би трябвало ти да си ръководителят.
Макс се забавя за минутка, плъзгайки кухненския нож по стоманения прът на точилото, докато мисли как да формулира отговора си.
— Виж, Кели, работата е там, че… нали мога да ти викам Кели? Работата е там, че аз не съм войник. И със сигурност не съм герой. — Повечето геройски дела не включват печени картофи, признава той пред себе си.
— Няма да се налага да се биеш.
Той си поема дълбоко дъх.
— Не мисля, че хуманитарните екипи трябва да бъдат въоръжени.
— Това е единствено за самозащита.
— Самозащитата не би трябвало да изисква сила. Да използваш сила в името на Европия с нищо не е по-хубаво от воденето на война.
— А ти кой мислиш, че спечели войната? — пита тя.
— Кой спечели ли? — повтаря Макс. — Ами, никой. Не можеш да си победител, след като си опустошил цял един континент.
— Именно, Макс. Именно. А си мислиш, че не притежаваш Ефекта на погледа отгоре. — Тя поклаща глава и се засмива тихичко. — Защо тази вечер не дойдеш на събранието на ръководителите и не видиш как ще се почувстваш?
— Ще си помисля.
Кели отстъпва назад.
— И ще поговориш за астероидите?
— Ще си помисля.
— Добре. Ела в квадранта в осем.
— В чие име правите всичко? — извиква Кели и ръководителите на екипи млъкват и се обръщат към нея.
— Не за бог, не за крал, не за държава — извикват в отговор.
— В чие име?
— В свое собствено.
Любопитен, Макс излиза от кухнята, развързва готварската престилка и се подпира на тухлената стена отзад. Кели извърта китката си и включва външните СтенРеки от четирите страни на двора и стените на университета трепват и оживяват.