— Време е да видите малко повече от света, който ще посетите. Предпочитам да разберете истинската ситуация от мен, отколкото да продължите да се побърквате от разни слухове.
По четирите стени тръгва живо предаване и хората, подготвяни за ръководители на екипи, се оказват заобиколени от прожекцията. Започват да се оглеждат във всички посоки.
— Не е нещо, с което да не можете да се справите — казва Кели, — но искам да сте готови.
Голяма табела на университета на Южна Джорджия, подпухнала и лющеща се, лежи захвърлена на пътя. Белите дървени сгради отдавна са изгнили, но градините и рушащата се часовникова кула още ги има. Камерата се задържа неподвижно на този кадър — дава възможност на очите им да се приспособят, преди картината да се завърти, за да разкрие останалата част от пейзажа.
Всички ахват.
— Какво, за бога, се е случило? — пита ужасено някой.
— Хора — казва тихо Макс с разтуптяно сърце.
Земята е осеяна с дупки и кратери, с черни ями на мястото на сградите и градовете — тучната зеленина на Джорджия отдавна вече я няма. Те виждат съсипани лица там, където ги няма, защото тук липсва всякакъв признак на живот. Пепел покрива всичко като сив прах, разнасян от вятъра на височината на глезените, прахът се вихри от движението на камерата. Отнема им време да осъзнаят, че се вихри над човешки останки.
— Шест бомби — казва инструкторката. Нейният глас също е тих. — Шест ядрени бомби, разположени достатъчно близо една до друга, за да предизвикат верижна реакция. — Тя оглежда поред всеки от тях, докато те протягат шии да видят опустошението върху четирите стени. — Ето как са го направили хората. Ето какво са си причинили едни на други.
Кадърът се задържа върху останките от череп и Макс усеща, че му се гади, сърцето му блъска в гръдния му кош. Камерата избутва черепа и той се търкулва към тях и от него се развива кафява коса. Макс потреперва. Боже.
— Защо са го направили — за петрол ли? — пита някой.
— За петрол — отвръща мъжът, който се е задявал с Макс за кротоните, — за пари, за власт, за надмощие.
— Мамка му — казва един доброволец. — Европия е светлината.
Макс усеща как кожата му настръхва и това чувство плъзва от гръбнака към слепоочията му. Обзема го остро безпокойство. Надига се одобрително мърморене, но тонът е приглушен, докато обучаемите продължават да гледат опустошената земя.
— Помнете — казва Кели. — Единствената ни работа е да помагаме на хората.
Макс се отдалечава от групата. Въздухът в дробовете му започва да пламти от паника.
Не трябва да е така, мисли си той. Това преживяване трябва да е безсъдържателно повтаряне на рутинен режим. Макс е дошъл при хуманитарните екипи като засмукан от вакуум — на място с прости задачи и ясни умения. Не като космоса.
— Не можах да те спася — прошепва той. Вижда отново черепа зад клепачите си, вижда как дългата кафява коса пада към него и в бавен каданс се слива с образа на Карис, вижда как нейната кестенява коса пада над него в нощта, когато си легнаха заедно след Игрите — „Никога през живота си не съм искала нещо по-силно", — и една сълза се търкулва по бузата му. Не трябва да е така, мисли си той. Войната не трябва да е такава.
„Лиляна", пише той отчаяно по флекса „Какво има?". Отговорът идва бързо и той издишва с облекчение. „Не можах да я спася".
„Напротив. Спаси я, когато се запознахте. Тя беше наистина самотна".
„Аз не оправдах доверието й — пише Макс, споделяйки най-искрения си страх. — И продължавам да не го оправдавам".
Лиляна включва на гласово предаване и звуковият сигнал го кара да подскочи.
— Ало? — казва той изненадано.
— Не е нужно да оправдаваш нищо — казва тя. — Просто трябва да живееш. Погледни се — помагаш на хората, готвиш за нуждаещите се. Вдъхваш вяра на хора като мен.
— Ти вече имаш вяра. — Той се обляга на червеножълтите тухли. По гърба и челото му е избила пот. — Идването тук не е каквото си го представях. Мислех, че ме обучават да храня оцелели, да се грижа за тях. Но тук е… като в армията.
Тя изчаква.
— Те искат от мен да бъда войник. — Гласът му натежава. — Мислят ме за герой.
— Макс, ти си човек, който оцелява. Карис те мислеше за герой.
В топлата вечер на Войводство 9 той върви през древните арки на университета и излиза в една градина с павирани алеи.
— Карис мислеше много неща за мен.
— Не смяташ ли, че трябва да се поотпуснеш малко? Струва ми се, че не разбираш съвсем. Тя имаше високо мнение за теб и ти се издигна, за да отговориш на очакванията й. Тя пък направи същото за теб. Не разбираш ли? Когато бяхте заедно, вие бяхте най-добрите версии на себе си. Тя те направи по-мек и по-амбициозен. И на свой ред беше по-силна и по-щастлива с теб.