Може би — казва той. Продължава да усеща туптенето на пулса в шията си, остатък от пристъпа на паника.
— Така че може да си загубен без нея, но тя щеше да е също толкова загубена без теб.
— Аз не съм войник, Лиляна. — Гласът му изневерява за миг. — Не искам никога да държа два живота на кантара и да решавам кой заслужава да живее.
— Разбирам — казва тя. — Не искаш животът отново да направи този избор в твоя полза.
— Иска ми се да можех да променя нещата — казва той и към първата сълза бързо се присъединява още една, докато сърцето му се къса.
— Едно време хората са вярвали — казва Лиляна, — че получаваме шанс да изживеем отново живота си. Изживяваме го пак и пак, и единственият начин да продължим напред е да вземем различно решение, което да доведе до различен резултат. Едва тогава се издигаме на по-високо ниво. Така че онзи ужасен момент, през който си минал, е момент, който можеш да изживяваш отново, всеки път с различен резултат, докато не стигнеш до правилния.
Млъква за миг, после казва:
— Когато този момент настъпи пак, ще направиш избор. Единствения възможен избор.
— Бих го върнал, ако можех — казва отчаяно Макс и докато си мисли за два живота, поставени на кантара, умът му се понася назад, лентата се развива и ролката се откача…
27
Шест минути
Светлината се движи към тях бавно, като призрачна надежда.
— Не полудяваме, нали? — казва Макс. — Това не е мираж?
— Не, Макс — казва тихо Карис. — Не е мираж. — На двайсетина метра под тях прахът от астероидното поле се вихри около най-големия метеороид. Още по-долу светът се върти, над Африка се заражда циклон. Но Макс не гледа никой от тези природни феномени, нито светлинката на сателита, носещ се бавно към тях. Вместо това гледа Карис, кестенявата й коса, сплетена и навита в стъкления й шлем, с малката маргаритка, забодена в плитката й, и няколко свободни кичурчета около лицето й. Ръката й е бледа и гола в мрака на вселената. Белият конец, зле вързан, плува в микрогравитацията около пръста й и той се взира в него, после връща поглед върху лицето й.
— Защо ме гледаш така?
— Как?
Тя се усмихва, малко неуверено.
— Все едно не си ме виждал от месеци.
— Струват ми се години.
Карие го докосва по рамото.
— Изглеждаш все едно си преживял войните. — Очите му се свеждат към конеца около пръста й и пак се връщат на лицето й, но той не казва нищо. Тя кимва. — Скоро ще спрем в точката на Лагранж.
Двамата инстинктивно свиват крака като балетисти, които се приземяват върху дъските на сцена, и докато се изравняват с каменния астероид, се забавят и спират.
— Физика, а? — казва послушно Макс. — Винаги е права.
— Освен когато са мислили, че Земята е плоска. — Карис стисва голата му ръка в своята и той й отвръща. Остават така за секунда, усещайки ръката на другия, преди Карис да вдигне очи. — Отблизо този астероид е гигантски.
— Гигантски е — съгласява се той. — Не мога да повярвам, че прелетяхме толкова близо до него.
— Съжалявам.
— Недей.
Не съвсем готова да навлезе в това, Карис задава въпрос, чийто отговор вече знае.
— Колко време ни остава?
— В момента ли? — казва той. — Сателитът идва право към нас и ще е тук след шест минути, мисля.
— Шест минути. Не е много.
Макс дръпва ръката си, по-скоро за удобство, отколкото влагайки някакъв смисъл. Шест минути: времето, необходимо за сваряване на идеално рохко яйце; средната продължителност на секса между повечето двойки; времето, което е отнело унищожаването на Ню Йорк Сити.
— Това е цял един живот — казва той. — Съжаляваш ли?
— За кое, за това ли? Не — отвръща тя, малко прекалено бързо. — Може би. Не знам. Понякога се чудя дали нямаше да е по-добре да не искаме отмяна на правилото.
Макс прави физиономия.
— Работата е там, Кари, че не я поиска ти. Аз я поисках. Което ще рече, че всичко случило се е по моя вина. — Тя не отговаря и той прехапва устна. — Сега е мой ред да съжалявам.
— Недей. Не мисля, че сме толкова различни.
Астероидният прах се завихря край тях и скрива сателита за момент.
— Права си — казва Макс. — Не мисля, че сме.
Карис вдига ръка и разперва пръсти.
— Ще се свържа с Озрик.
— Добра идея. — Той й се усмихва.
Тя проверява дали мрежата си е на мястото, надяната върху пръстите й, и започва да пише.