„Тук е Карис Фокс от „Лаерт", искам незабавна помощ. Приемате ли?"
Изчаква.
„Повтарям, тук е Карис Фокс от „Лаерт", искам незабавна помощ. Приемате ли, край".
— Никакъв отговор — казва на Макс.
— Продължавай да се опитваш.
„Моля те, Рик".
Аудиоканалът й оживява със звън.
Здравей, Карис. Тук е Озрик.
— Озрик — прошепва тя на глас, когато синият текст се появява отстрани на стъклото й.
Комуникирам директно с компютъра на сателита, за да ти предам това, Карис.
„Благодаря ти".
Искаш ли да направя нещо със сателита, Карис?
„Не, благодаря".
Сигурна ли си, Карис?
„Какво си говорихме — пише тя — относно добавянето на името ми в края на всяко изречение?"
Извинявай.
„Няма нищо. Озрик, права ли съм да мисля, че в случай на катастрофа в космоса комуникационните записи на ЕКАВ са публично достояние?"
Пауза.
Да, Карис.
„Всичко, което си пишем с теб в последните ни мигове, е достъпно за гражданите на Войводствата?"
Още една пауза.
Да, Карис.
„Добре. Изчакай".
— Кари? — пита Макс.
— Сателитът е един от нашите дронове. Ще е тук след шест минути. На теб ти остават шест минути въздух, а на мен скоро ще ми остават две.
— Права си. Съжалявам…
— Няма нищо. Одеве бяхме длъжни да опитваме различни неща. Винаги е имало опасност нещо да се обърка. Ако не беше твоят тласкач, аз щях да ни убия с озон.
— Но може би щеше да успееш да направиш черен кислород, което е впечатляващо.
Тя се засмива.
— Виж, това би било нещо! Да натрия носа на физиката!
— Мисля, че строго погледнато е химия.
— Много смешно. А сега слушай, защото се опитвам да съм делова.
Макс е сериозен.
— Забелязах.
— Ти ще оцелееш и ще оправиш нещата, които започнахме да рушим. — Тя го хваща за ръката. — Защото ние, съзнателно или не, положихме началото на верижна реакция. Привлякохме толкова внимание към правилото, което ние не харесваме… че подкопахме чувството за общо благо. — Тя се взира в него, подканва го да разбере. — Не мисля, че Европия беше утопия за мен. Никога не съм се вписвала в идеала на Индивидуализма, но това не значи, че се радвам на разпадането му. Така че моля те, Макс. Трябва да се върнеш и да оправиш нещата.
— Не мога, Кари.
Тя въздъхва.
— Опасявах се, че ще кажеш така.
— Това, което трябва да знаеш, е, че видях живота си без теб и честно казано, той е безрадостен.
— Може пък да се нареди добре.
— Не, аз знам. Видях го — казва той. — Семейството ми няма да ми прости и вече няма да има място за мен там долу. Уменията, които притежавам, нещата, които искам да направя… Никой не се нуждае от мен, ако теб те няма. Без теб не съм герой.
Карис е замислена.
— Но ние го разрушихме, Макс.
— Не сме.
— Разрушихме го. Накарахме ги да се вгледат внимателно в правилата. — Посяга към него.
— Може и да е вярно — казва Макс — и ме боли да го кажа, но всяка система, която може да бъде разрушена от факта, че те обичам, поначало си е била доста крехка.
Тя издишва и слага голата си ръка в неговата.
— Олеле.
— Знам.
— Не го вярвам. Макс Фокс да отхвърля утопията?
— Истина е.
— Освен това — извинявай, — не каза ли току-що, че ме обичаш?
— Разбира се, че те обичам. Съжалявам само, че не ти го казвах по-често. Трябваше да ти го казвам всеки ден.
— Не — промълвява тихо тя. — Така означава повече.
— Опитвах се. Особено на кораба. Винаги съм харесвал онази част от „Хамлет", където той пише писмо на Офелия, искаше ми се да ти я прочета — точно това се опитвах да направя тази сутрин.
— О?
— Да. — Той прочиства гърло. — „Съмнявай се, мила, в земята, в слънцето, в звездния рой, съмнявай се в правдата свята, но нивга — в това, че съм твой!"[9]
Карис е видимо трогната.
— Да не би да ми рецитираш Шекспир, Макс?
— Да.
— Мамка му. Може би наистина халюцинираме — казва тя. — Сигурно наистина са програмирали кислорода ни да се изпуска по-бавно в края.
— Млъквай.
— Извинявай. — Карис се засмива.
— Стига си ме дразнила. — Той я грабва и я притиска към себе си, колкото може. — Съсипваш момента.
— Просто съм щастлива, че ми каза, че ме обичаш.
Макс остава неподвижен за момент, после намества скафандъра си в миг на смущение.
— Трябва да те подготвим.
Карис въздъхва.
— Макс…
Той минава зад нея и започва да опипва демонстративно раницата й и да нагласява ремъците и кабелите.
— Готово. — Остава зад гърба й. Тя вдига голата си ръка към рамото си и той я стисва, може би за последен път. — Чуй ме, Карис. Ще трябва да смениш бързо тръбичките, когато ти свърши въздухът. Аз вече съм разхлабил твоята — трябва само да я откачиш и да я завинтиш към другата раница, ясно? Завивай я, докато щракне. Потупва я по ръката. — Разбираш ли?