— Не, Макс. Знам какво се опитваш да направиш и няма да ти го позволя. Няма да ме изоставиш заради някаква рицарска глупост. Няма да ми дадеш своята раница — казва тя и се обръща толкова рязко, че завърта и него. — Няма да ти позволя да го направиш. Не е нужно да ме спасяваш.
— Кари, не — казва той.
— Няма да съм същият човек, ако те оставя тук — така че няма да го направя.
Той е шокиран.
— Да — казва тя и гласът й се връща към нормалната си интонация. — Но все още има време за теб. Можеш да стигнеш до дрона, да се върнеш на Земята. Да видиш пак брат си. — Тя втвърдява сърцето си. — Егоистично е от твоя страна да го изоставиш толкова лесно.
— Лесно ли? — извиква Макс. — Мислиш, че нещо от това е било лесно? Защото да живея без теб също няма да е лесно. Няма да ти позволя да срежеш въжето, за да спасиш мен. Говориш ми, че съм се опитвал да се правя на рицар, Кари, но и ти не си по-добра.
— Съжалявам, че унищожих кораба — казва тя, като сменя бързо темата, и той се сепва изненадано.
— Ти си го унищожила?
— Да, навлязох прекалено дълбоко. Стори ми се, че виждам — не, наистина видях — път през астероидите. Изход.
Той повдига вежди.
— Път навън? Уха!
— Знам — казва тя. — Но разбих кораба, като се опитах да мина. Корпусът беше продупчен от метеороид, а останалото го знаеш. Наистина съжалявам.
— О, карай да върви.
— Само това ли ще кажеш?
— Ами, вече не можем да направим кой знае какво по въпроса — казва той и се оглежда. — Но път навън? Кари, ти успя.
— Като рискувах живота ни. И сега сме заседнали един с друг.
— За две минути, а може би и по-малко. Сигурна ли си, Карис?
— Сигурна съм. А ти? — Те си поемат дъх и никой от двамата не иска да брои още колко им остават до последния.
— Значи сме го решили — казва той. — Никой от нас не иска да си тръгне със сателита.
— Аз определено не искам. А ти?
— И аз — казва той с примирение. — Без теб съм загубен.
Тя въздъхва.
— Значи това е краят.
— Да.
— Какво ще правим?
— Мисля да поразпуснем малко — казва той. — Да погледаме как северното сияние играе над атмосферата, да помислим за семействата си, да благодарим на щастливите си звезди и да си кажем лека нощ.
— Толкова окончателно?
— Времето ни изтича, Кари. Както ти казах преди час, или ще оставим да ни се случи, или ще вземем нещата в свои ръце и сами ще му сложим край.
— Сами ще му сложим край — повтаря тя. — Да. — Голата й ръка посяга към неговата и Карис си поема дълбоко дъх. — На три?
— На три.
Аудиоканалът им пропуква.
— Едно.
— Две…
— Чакай! — Карис вдига ръце. — Винаги съм искала да си мислиш, че нямам нужда да го чувам или да го изричам. Никога не съм те карала да го произнасяш на глас. Но искам да ти кажа, че те обичам, вероятно от мига, в който спаси картофите ми, досега. Съжалявам, но е така и искам да го знаеш.
Макс си поема дълбоко дъх.
— Любов от пръв поглед? Кари, това се казва романтика. Благодаря ти. Не го заслужавам. — После сменя тона, неспособен да устои. — Но винаги съм знаел, че се преструваш.
— Аз пък винаги съм знаела, че си надут пуяк — отвръща тя, — но някак си сме още заедно.
— Да, заедно сме. Сами в космоса. Без нито звук от Озрик…
— Озрик. За малко да забравя. — Тя бързо пише на Озрик координатите на изхода от астероидното поле, доколкото ги помни. Описва най-кратката маневра и пътя, който ги е извел извън полето, но е разбил кораба им, когато са излезли от другата страна. Синият текст пулсира и избледнява върху стъклото на шлема й.
— Сами в космоса — повтаря Макс.
— Ние сме в нищото, Макс.
Той се усмихва.
— Предполагам, че е така. Забавно, защото истинското значение на „утопия" не е „идеално място", като онова там долу. — Той посочва към Земята, която се върти бавно под тях. — На гръцки „утопия" означава „никое място".
— Казваш ми, че въпреки всичкото си позиране Европия ни е пратила в истинска утопия? — Тя се засмива.
— Знаеш ли — казва той, — исках да се прибера у дома още откакто дойдохме тук. Все вярвах, че най-добрите ни дни ще са долу на Земята. Но въпреки всичко бях толкова щастлив тук горе, с теб. Идеалното място не е държава или философско течение. То е тук, това сме ние — казва той и тя тихо заплаква. „Твой съм — й е казал Макс много отдавна. — Кари? Казах, че съм твой", макар че тя никога не го е вярвала наистина. Но ето го тук, с достатъчно въздух да оцелее и да се върне у дома; а вместо това е избрал… Тя спира.