Анна Гавалда
Заедно
На Мюгет
(1919–2003)
Непотърсено тяло
Първа част
1
Полет Летафие не беше толкова луда, колкото разправяха. Тя, разбира се, разпознаваше дните, защото вече нямаше какво друго да прави. Можеше само да ги брои, да ги чака и да ги забравя. Много добре знаеше, че днес е сряда. И впрочем, беше готова! Беше си облякла палтото, взела кошницата и събрала изрязаните талони за намаление. Дори чу колата на Ивон отдалече… Обаче ето на, котката й си чакаше храната пред вратата и когато се навеждаше да й остави купичката, Полет падна и удари главата си в първото стъпало на стълбата.
Полет Летафие падаше често, но това си беше само нейна тайна. Никой не трябваше да знае.
Няма да казваш на никого, чуваш ли ме? — повтаряше си тя наум заплашително. Нито на Ивон, нито на лекаря, още по-малко на твоето момче…
Трябваше да се изправи бавно, да изчака предметите да си дойдат по местата, да се разтрие със „Синтол“♦ и да прикрие тия проклети синини.
♦ „Синтол“ — лекарство за лечение на възпаления в устната кухина. — Б.пр.
Синините на Полет никога не бяха еднакви по цвят. Те бяха жълти, зелени или морави и дълго време оставаха по тялото й. Прекалено дълго. Понякога по няколко месеца… Трудно беше непрекъснато да ги крие. Хората я питаха защо винаги се облича като в разгара на зимата, защо носи чорапи и никога не се разделя с жилетката си.
Малкият най-вече я измъчваше с приказки като: „Ей, бабче? Каква е тая работа? Я сваляй всички тия парцали, ще пукнеш от жега!“
Не, Полет Летафие изобщо не беше луда. Тя знаеше, че тези огромни синини, които изобщо не минаваха, някой ден щяха да й навлекат много неприятности…
Неведнъж бе чувала как свършват безполезни стари жени като нея. Тези, които не могат да изскубят троскота от градините си и се държат за мебелите, за да не паднат. Стариците, които не само не успяват да мушнат конеца в игленото ухо, но и вече не си спомнят как се усилва звукът на телевизора. Те опитват всички бутони на дистанционното и накрая изключват апарата, плачейки от яд.
С мънички горчиви сълзи, скрили лицето си с ръце пред угасналия телевизор.
И какво? Вече край? Вече никога ли няма да бъде шумно в тази къща? Няма ли да се чуват гласове? Никога? Само защото не помня цвета на бутона? А пък малкият беше сложил дори лепенки… Беше ти ги залепил тия лепенки! Една за програмите, една за звука и една за изключването! Хайде де, Полет! Престани да плачеш така и погледни лепенките!
Спрете да ми крещите, всичките… Те отдавна паднаха, тия лепенки… Отлепиха се почти веднага… От месеци търся бутона и вече нищо не чувам, гледам само картинките с едва доловимо мърморене…
И не викайте така, още повече ще оглушея…
2
— Полет? Полет, там ли сте?
Ивон изруга. Беше й студено. Пристегна шала към гърдите си и извика отново. Не обичаше да пристига в супермаркета със закъснение.
Това не.
Върна се към колата, въздишайки, изгаси двигателя и си взе шапката.
Полет сигурно беше в дъното на градината. Тя винаги беше там — седнала на пейката край празния зайчарник. Сигурно стоеше така с часове наред, може би от сутрин до вечер — изправена, неподвижна, спокойна, с ръце на коленете и с отсъстващ поглед.
Полет си приказваше сама, викаше мъртвите и се молеше на живите.
Говореше на цветята, на салатките си, на синигерите и на сянката си. Вече не беше с всичкия си и не различаваше дните. Днес беше сряда, а в срядата винаги ходеха на пазар. Ивон, която минаваше да я взима всеки път, вече повече от десет години, повдигна резето на ниската вратичка, пъшкайки: „Ама че нещастие…“
Не е ли ужасно да остаряваш, да си толкова самотна, а отгоре на всичко да закъсняваш за супера и вече да няма колички до касите…
Но не. Този път градината беше празна.
Жената се разтревожи. Отиде зад къщата и присви длани над очите си, за да огледа през прозореца какво става.
„Мили боже!“, възкликна Ивон, забелязвайки тялото на приятелката си проснато на плочките в кухнята.
Женицата се прекръсти надве-натри развълнувана, обърка Сина със Светия Дух, изруга също лекичко и отиде да потърси някакъв инструмент под навеса. Разби прозореца с мотичка и с цената на неимоверно усилие се изкатери на ръба на прозореца.
Ивон едвам прекоси стаята, коленичи и повдигна лицето на старата жена, потопено в розова локва, в която млякото и кръвта вече се бяха смесили.
— Ей! Полет! Да не сте мъртва? Ама да не сте вече мъртва?