— Какво искаше Беси?
Дженис е задъхана, леко разтревожена.
— Казва, че Нелсън се е върнал. С момичето.
— Мелани — изрича Хари, доволен, че помни. Споменът за това го подсеща и за името на приятелката на Бъди. Джоан.
— Беше ми приятно да се запознаем, Джоан — казва й той за довиждане, стискайки ръката й. Прави добро впечатление. Хвърля сянка.
Докато кара към къщи мустанга кабрио на Дженис със спуснат гюрук, въздушната струя ги връхлита и създава илюзията за голяма и опасна скорост. Вятърът грабва думите им.
— Какво, по дяволите, ще правим с хлапето? — пита я той.
— Какво искаш да кажеш?
С развяна от вятъра тъмна коса Дженис изглежда съвсем различна. Присвила очи срещу порива на вятъра, с издадена горна устна, тя придържа коприненото шалче на главата си. Като Лиз Тейлър в „Място под слънцето“. Дори фините бръчки в ъгълчетата на очите й изглеждат очарователни. Още е с поличката за тенис и бялата кашмирена жилетка.
— Искам да кажа, ще си търси ли работа или какво?
— Но, Хари, той е още в колежа.
— Не се държи така обаче. — Хари има нужда да крещи. — Аз не бях един от онези шибани късметлии, които отидоха в колеж, а и те не хукваха към Колорадо да карат делтапланер и един Господ знае още какво, докато не изхарчат парите на бащите си.
— Изобщо не знаеш какво са правили. Както и да е, времената са различни. И да се държиш добре с Нелсън. След всичко, на което го подложи…
— Не само аз.
— … след всичко, което преживя, трябва да си благодарен, че още иска да се върне вкъщи.
— Не знам.
— Какво не знаеш?
— Тази работа не ми харесва. Напоследък съм толкова щастлив.
— Не бъди неразумен — казва Дженис.
От това се подразбира, че самата тя е разумна. Но едно от общите неща между тях е, че нейното объркване винаги е било в крак с неговото. Докато вятърът фучи край тях, той усеща внезапна плаха обич към нещо, което няма име. Към нея? Към живота му? Към целия свят? Идвайки от страната на Маунт Пемакуид, човек може да види разпрострелия се по планинския склон Маунт Джъдж от по-различен ъгъл, отколкото ако идва от Брюър: старата кашонена фабрика с тесни прозорци непосредствено до пресъхналите водопади, защото водата бе изпратена под земята да произвежда електричество, новите високи реклами на „Ексън“ и „Мобил“, поставени върху алуминиеви стълбове, забучени по шосе 422 като мистериозни антени, от Космоса. Множеството прозорци на къщите са обагрени в оранжево от слънцето, което струи от долината и се събира върху пясъчния връх на кулата на лютеранската църква, където Заека посещаваше неделното училище на стария свадлив фриц Крупенбах, който твърдеше, че за вярващите животът не е страшен, но за неверниците няма спасение и покой. Няма покой. Надписът ГЪСТО ЗАСЕЛЕН се мъдри върху една табела. Намалявайки скоростта, Хари решава да сподели с Дженис:
— Снощи бях започнал да ти разказвам, че вчера във фирмата дойде една двойка и момичето ми напомни за Рут. Даже изглеждаше горе-долу на такава възраст. Беше малко по-слабичка и не говореше точно като нея, но в нея имаше нещо, не знам точно какво.
— Богатото ти въображение, ето какво. Разбра ли как се казва?
— Попитах я, но не ми каза. Беше доста сладка. Като че ли флиртуваше, но човек не може да е сигурен.
— И ти мислиш, че това момиче е твоя дъщеря.
От тона й разбира, че не е трябвало да й казва.
— Не съм казал точно това.
— А какво точно каза? Казваш ми, че все още си мислиш за онази стара торба, която чукаше преди двайсет години, и че сега двамата с нея имате мила малка дъщеричка.
Поглежда към Дженис и тя вече не му прилича на Елизабет Тейлър със здраво стиснатите и набръчкани устни, които като че ли са изпържени в гнева й. Ида Лупино9. Къде се дянаха всички готини холивудски кучки? От години на влизане в града имаше само знак „Стоп“ на ъгъла, където Джексън стрийт се спуска към „Централ“, но миналата година синът на местен жител се размаза в една кола, защото не беше спрял на знака, и градската управа сложи светофар, който обикновено само мигаше жълто от едната страна и червено от другата. Хари натиска спирачките и завива наляво. На завоя Дженис се навежда и крещи в ухото му:
— Ти си луд. Винаги искаш това, което нямаш, вместо това, което имаш. Усмихваш се мечтателно, като се сещаш за онова момиче, което не съществува, докато истинският ти син, този, който си създал с жена си, те чака вкъщи и казваш, че ти се ще да си остане в Колорадо.