Сърцето на Заека се свива. Той проклина пътя, оглеждайки съседните пощенски кутии. Рут не му беше казала новото си име, когато случайно я срещна преди десетина години, а момичето отпреди месец не пожела да напише името си в клиентската книга. Всичко, което знае, освен че Нунемахерови са съседи на дъщеря му, ако това изобщо беше дъщеря му, е споменаването на Рут, че съпругът й, освен ферма държи и няколко училищни автобуса. Той беше по-възрастен от нея и Хари пресмята, че би трябвало да е починал досега. А с него са си отишли и училищните автобуси. Пощенските кутии по продължение на пътя съобщават: БЛАНКЕНБИЛЪР, МУТ И БАЙЕР. Не е лесно да свърже имената с къщите, които мярва в пролуките от дървета в края на алеите от трева и кал. Има чувството, че бие на очи отдалече, движейки се в аленочервената тойота „Каприс“, въпреки че наоколо не се вижда жива душа. Къщите с дебели стени задържат обитателите си вътре, ранният следобед е прекалено горещ за работа. Хари свива по една случайно избрана алея, спира и обръща колата в набразденото от гуми пространство между постройките; прасетата в кочината, която подминава, се размърдват с грухтене и една дебела жена с престилка се показва на вратата на къщата. Тя е по-ниска от Рут и по-млада, отколкото Рут би трябвало да е сега, с тъмна коса, пристегната под менонитска15 шапка. Той маха и продължава. Това е къщата на Бланкенбилърови, прочита той на пощенската кутия, излизайки на шосето.
Другите две къщи са по-близо до пътя и той решава, че ще стигне по-бързо пеша. Паркира на едно разширение в аварийната лента — отъпкана земя с отпечатъци от гуми на трактор като гръбначната кост на херинга. Когато излиза от колата, силната сладникава смрад от кочината на Бланкенбилърови го посреща от далечината, и това, което му приличаше на тишина, се настанява в ушите му като постоянното жужене на насекоми. Цъфнали летни плевели, маргаритки и цикория избуяват покрай пътя и докосват краищата на панталоните му, докато се качва на тротоара. Облечен в летния си бизнес костюм, той обикаля живия плет от смрадлика, клей и диви череши, обрасъл с бръшлян, чиито лъскави листа са големи колкото картички за Свети Валентин, а пълзящите им филизи задушават короните на дърветата. Грубо оформените тухли на порутена стара стена се крият сред тази растителност, като едва се крепят една върху друга. Той оглежда няколкото постройки под него през една пролука, откъдето са минавали трактори — обор и къща, кокошарник с азбестови стени и скован от летви хамбар за жито, и двата изоставени, новичка сграда от циментови блокчета с покрив от надиплен припокриващ се фиберглас. Прилича на нещо като гараж. На покрива стърчи меден гръмоотвод, който се е окислил в зелено, и голяма телевизионна антена под формата на буквата „Н“, за да хваща сигнала в тази пустош. Хари иска да огледа, да свърже това място с къщата на Нунемахер през съседното обрасло възвишение, но едно нежно звънтене, идващо от някоя от постройките, ромоленето на ручей, вливащ се в малко езерце, където може би някога са плували патици, и невинното потракване на седалките, и ръждясалите оси на стар трактор в занемареното пространство между камарата с дърва и окосения двор го примамват като прекрасна мелодия, докато прехвърля в главата си историята, която ще разкаже, ако го приближат и заговорят. Тази нежна разнебитена ферма прилича на женска ферма, нуждаеща се от помощ. Едно неразумно очакване кара сърцето му да пее ведно със заобикалящото го жужене на насекомите.