— Как беше с Мелани снощи? — опитва се да скрие самодоволството в гласа си.
— Приятно момиче. — Чарли не спира да пише с молива си. — Много умна.
Гласът на Хари се извисява:
— И какво й е толкова умно? Според мен е направо смахната.
— Не е, приятел. Сече й пипето. От онези жени, които виждат нещата толкова ясно, че чак се притесняваш, че никога няма да се отпуснат.
— Искаш да кажеш, че не се е отпуснала с теб.
— Аз и не го очаквах. На моята възраст — кому е нужно?
— Ти си по-млад от мен.
— Но не и по душа. Ти все още се учиш.
Чувства се като ученик в основното училище, когато наоколо витаеше някаква тайна, трепкаше по пътеката между чиновете, подскачаше като топка в междучасията, а той не можеше да я улови, момичетата я пазеха от него, бяха прекалено бързи.
— Спомена ли за Нелсън?
— Доста често.
— Какво мислиш, че става между тях?
— Мисля, че са просто приятелчета.
— Значи вече не мислиш, че няма как да не се чукат?
Чарли се предава, удря по документите и се отблъсква от бюрото.
— По дяволите, не знам как са се организирали тези деца. По наше време, ако не се чукахме с някоя, търсехме друга. При тях може да е различно. Не искат да са убийци като нас. Дори да се чукат, по начина, по който ми говореше за Нелсън, по-скоро за нея това е като гушкане на плюшено мече преди заспиване.
— Значи го приема по този начин, а? Като дете?
— Тя би го нарекла уязвим.
Хари прави предположение:
— Тука нещо липсва. Снощи Дженис правеше намеци.
Ставрос деликатно свива рамене:
— Може да е в Колорадо. Липсващото парче.
— Тя каза ли нещо конкретно?
Ставрос се замисля, преди да отговори, побутва кехлибарените си очила с показалеца си и после опипва с него ръба на носа си:
— Не.
Хари опитва с жалване:
— Не мога да разбера какво иска това момче.
— Иска да се включи в истинския свят. Мисля, че иска да работи тук.
— Знам, че иска да работи тук, но аз не го искам. Кара ме да се чувствам неудобно. С това тъжно изражение не може да продаде и…
— Кока-кола в пустинята Сахара. — Чарли завършва изречението вместо него. — Както и да е, той е внук на Фред Спрингър. Негов engonaki16.
— Да, а и Дженис, и Беси настояват, нали видя оная вечер. Направо ме подлудяват. Тук си имаме чудесна симетрична организация, а и колко коли сме продали през юли?
Ставрос проверява в един документ под лакътя си.
— Двайсет и девет, представяш ли си? Тринайсет употребявани и шестнайсет нови, както и онези селика GT, за десет хилядарки всяка. Мислех, че няма да можем да ги продадем с онези малки спортни модели, които Детройт бълва.
— Затова Нелсън да върви по дяволите. И без това остава само един летен месец. Защо да прецакваме Джейк и Руди само за да намерим място на едно хлапе, което е прекалено разглезено, за да започне работа в магазина? Нямаше дори да си цапа ръцете, щяхме да го назначим в отдел „Части“.
Ставрос казва:
— Можеш да го назначиш на твърда заплата тук, в автосалона. Ще го взема под крилото си.
Явно Чарли не осъзнава, че точно него изтикват. Опитваш се да защитиш някого, а той те подценява, докато го правиш. Но в крайна сметка се оказва, че Чарли е прозрял проблема, изразява го:
— Виж. Ти си зетят, ти си недосегаем. Но при мен старата е връзката ми тук. Явно има някакви чувства, сигурно ме харесва, защото й напомням за Фред, за старото време. Но чувствата не побеждават кръвта. Не съм в положение да се правя на твърд. Щом не можеш да ги победиш, присъедини се към тях. Освен това мисля, че мога да си поговоря с момчето, да направя нещо за него, не се притеснявай, няма дълго да остане в този бизнес, прекалено е неспокоен. Прекалено много прилича на баща си.
— Не виждам никаква прилика — отговаря Хари, въпреки че му става приятно.
— Няма и да видиш. Не знам, явно в днешно време е трудно да си баща. Когато бях дете, ми се струваше доста просто. Казваш на детето си какво да прави и ако не го направи, му шляпваш един. Но мисълта ми е следната. Смятате ли да вземате Нелсън, когато ходите в Поконос със старата и Джен?