— Наистина ли? Това е доста път.
— Затова се тъпча като прасе. От пет часа сутринта не бях ял нищо, освен един шоколад. След известно време се налага да спреш, започват да ти се привиждат разни неща.
— Какви неща?
— Тая отсечка, дето току-що я изминах, имаше накъсана ниска мъгла; действа ти зле. И кафето на гладно ти действа зле на стомаха. — Този мъж има наистина приятен маниер да се усмихва и да дъвчи, и да говори едновременно. Устата му е широка, но лишена от устни, като на Мъпет. Сложил е шофьорската си шапка с козирка и мрежичка отзад до чинията си; гъстата му сива коса, леко чуплива като на богат човек, е вдлъбната от ръба на шапката.
— Някой от тия големите камиони ли карате? Не знам как го правите. Докъде отивате?
Всичката салата върху чинията е изчезнала, а усмивката е станала още по-широка.
— Бостън.
— Бостън? Чак дотам? — Заека никога не е ходил до Бостън, за него това е краят на света, скътан под Мейн. Хората, които живеят толкова далече на север, му се струват чудновати като ескимосите.
— Днес, утре, или както там се падне, смятам да съм закарал този екипаж в Бостън в неделя сутринта, след двайсет и четири часа.
— Но къде спите?
— О, отбивам за малко и дремвам по час тук, час там.
— Това е невероятно.
— От петнайсет години го правя. Бях се пенсионирал, но се върнах обратно. Не можах да изтрая вкъщи. По телевизията не даваха нищо интересно. А вие?
— Аз ли? Плюл съм си на петите. С дефектна артерия. — После осъзнава какво означава въпросът и отговаря: — Пенсиониран съм, като че ли.
— Е, желая ви успех, приятелче. Аз не можах да изтрая.
Възрастната сервитьорка, така дружелюбна с двамата млади чернокожи, донася на изгладнелия мъж овално плато, натежало от пържена пържола, плувнала в розова смес от мазнина и кръв, и три вида зеленчуци в малки кръгли допълнителни чинийки, и отделна чиния със златистокафяв царевичен хляб.
Хари донякъде неохотно — намерил си е приятел — се отделя от бара.
— Е, и на вас успех — казва.
И сега този дебел блед чуден човек, който ще пристигне в Бостън по-бързо от свистящ куршум, който като Томас Алва Едисън се задоволява само с кратко дремване от време на време, е натъпкал широката си мъпетска уста с пържола, така че не може да говори, а само се усмихва и кима, и изпуска змиевидна капка сос по долната част на малката си, подобна на яйце брадичка. Никой не е съвършен. Всички сме хора. Я виж Джим Бакер. Виж Барт Джамати.
Обратно в селиката. Хари прекосява река Туглифини. Салкехачи. Литъл Комбахи. Кусуачи. Търтъл. Кикапу, мисли си, а не Ашепу. Вълшебният еликсир Кикапу от комикса за Малкия Абнър. Между потоци черна музика, която се характеризира с онзи странно възбуждащ нов звук от дъски, които удрят в пода, изслушва реклами за Ъпчърч Мюзик Къмпани („инструмент, който донася музикално удоволствие на безчет поколения“) и на дезодорант, кръстен Тайни Кат39. Защо ще кръщават дезодорант Тайни Кат? Прекосява Савана и най-после напуска Южна Каролина и нейните фойерверки. Тъй като се чувства като пиян от безкрайните километри, отбива при изхода на града и паркира край внушително старо съдилище и си купува горещ сандвич с пастърма от малко заведение за сандвичи на тамошната главна улица. Сяда, за да го изяде, като се опитва да не разлее сос от восъчната хартия и да изцапа панталоните, като онази гнусна капка от устата на онзи тип в закусвалнята, където бе обядвал преди много часове. Тази част от Савана, на една пресечка от реката, е като декор от открити стаи, заградени от залепени къщи с високи стъпала и завеси от прашни дървета; огромна горещина все още лежи върху деня, въпреки че сенките стават по-плътни, по-гъсти върху меките стари фасади, по-тъжни и по-розови от тези в Брюър. Няколко гълъба се събират около пейката му любопитни дали ще отдели част от питката или от картофките с аромат на барбекю. Млад скитник с дълга жълта коса като на Джордж Къстър и типичното кафяво лице, което добиват бездомните, го поглежда с блестящо, налудничаво око от пейката иззад едно дърво, в съседната стая, така да се каже. Висок обелиск се издига в памет на нещо, несъмнено на славните загинали. Дребни чуруликащи кафяви птички излитат и кацат обратно на дърветата, опитвайки се да решат дали денят е приключил. По-добре да продължава. Прилежно прибира хартията и кутията от млякото в торбичката, в която бе сложен сандвичът, и я оставя в обществената кофа за боклук, неговият дар за Савана, следата, която ще остави, като облака влага от пръсти по ръба на бюрото вкъщи. Гълъбите изпърхват и си тръгват във възмутено разочарование. Скитникът мълчаливо се е приближил зад него и го пита без някакъв особен акцент, с вялото озъбване на друсаните, дали има цигара.