— Да запишем и това! Искам нищо да не остане скрито, всичко да бъде записано.
Най-неприятното беше, че Хари трябваше да говори по телефона с майката на Джил.
Полицията й беше съобщила за случилото се и тонът й се колебаеше между любезно любопитство за това как Джил е отишла да живее в къщата му и тъжна ярост, която търсеше тавана, като птица, затворена в клетката на недоумението.
— Тя живееше при мен, да, още отпреди Деня на труда — каза й Заека по телефона на долния етаж, в мрачната всекидневна, която миришеше на мебелочистител и лекарствата на майка му. — Преди това се мотаеше из Брюър с някаква тълпа негри, които се събираха в един ресторант, който го затвориха. Реших, че ще е по-добре при мен, отколкото с тях.
— Но полицията каза, че наистина е имало някакъв негър.
— Да. Беше неин приятел. Той идваше и си отиваше. — Всеки път, когато му се налагаше да разказва историята, той омаловажаваше ролята на Скийтър. Отначало започна като скри, че го е закарал на север онази сутрин и накрая младият негър се превърна в спомените му в нещо малко по-съществено от сянка на стол. — Полицаите твърдят, че вероятно той е запалил пожара, но аз съм сигурен, че не е той.
— Откъде сте сигурен?
— Просто съм сигурен. Вижте, госпожо…
— Олдридж — и точно това, споменаването на името на втория й съпруг я кара да заплаче.
Той говори през сълзите й:
— Вижте, трудно ми е да разговарям точно сега, ужасно съм уморен, детето ми е в съседната стая, може би бих могъл да ви обясня, ако си поговорим лично…
Тя яростно избухва:
— Да ми обясните? Можете ли да ми обясните как да я съживя?
— Не, предполагам, че не.
Любезността се връща:
— Двамата с мъжа ми летим за Филаделфия утре сутрин и ще наемем кола. Може би трябва да се срещнем.
— Да, ще трябва да изляза от работа, освен през обедната почивка.
— Ще се срещнем в полицейското управление на Западен Брюър — каза далечният глас с изненадваща твърдост, с внезапен авторитет. — По обяд.
Заека никога не беше ходил там. Общината на Западен Брюър беше тухлена сграда с бял корниз, построена диагонално върху затревена площ с цветни лехи в съседство с високата сграда на лудницата, която беше пристроена към основната й сграда — гранитна къща, построена преди около век от един от брюърските железни барони. Цялата земя беше част от неговото имение. Зад общината се простираше дълъг циментов блок с надиплен покрив, няколко врати бяха отворени и Заека видя камиони, валяк, паякоподобната машина, която асфалтира пътищата, гигантската ръка, която повдига мъжа в кошница, за да подрязва клоните да не се оплитат в електрическите кабели. Тези уреди за поддръжка на града му се сториха част от някакъв изгубен свят на невинни занимания. Никога нямаше да му позволят да пропълзи обратно в този свят. Във вътрешността на общината има гишета, където хората могат да си плащат сметките, дървени врати с олющени позлатени табелки, граждани, данъчни експерти, служители. Позлатени стрелки сочат към долния етаж, към полицейския отдел. Заека видя прекалено късно, че е могъл да влезе в този полуетаж от страничния вход и да си спести любопитните погледи на десетина градски служители. Полицаят зад зеления плот му се стори познат, но му трябваше почти минута да си спомни бакенбардите му. Колежанинът. Хари беше поведен по коридора покрай мистериозни стаи; едната пълна с радиоапаратура, другата с картотеки, третата водеше към циментово стълбище, отвеждащо още по-навътре в сградата. Пандиза. Затвора. Заека искаше да изтича в тази дупка и да се скрие, но беше заведен в четвърта стая с мъртвешки зелена маса и метални сгъваеми столове. Там бяха началникът със счупения нос и една жена, която си личеше, че е от Кънектикът, въпреки че изглеждаше изпита от преумора и говорът й беше забавен от успокоителни. Маниерите й бяха по-резки, по-освободени от тези на пенсилванските жени. Косата й беше по-скоро боядисана в сиво, отколкото посивяла, костюмът й беше черен. Джил сигурно беше наследила слабото си замислено лице от баща си, тъй като лицето на майка й беше по-различно — заоблено енергично лице с издадени устни, които сигурно изглеждаха алчни, когато беше щастлива. Заека се отърси от впечатлението за енергично малко кученце: раздалечени кафяви очи, силни челюсти, наниз перли на шията. Страхотни цици, беше казала Джил, но заоблените пристегнати гърди на майка й в този момент изглеждаха на Заека безполови и тъжни като част от подплатата на униформата на някой военен. Съжаляваше, че не беше оценил достатъчно Джил в тази част — момчешките й гърди с плитките бледи сенки, от които тя се срамуваше, защото бяха мършави, и все пак достатъчно меки в устата и ръцете му, достатъчно меки и изобилни, като благодата, който не измерваме, а просто приемаме като присъствие, като изобилие. През мъглата на мислите си той дочу как началникът изръмжава имената им: господин и госпожа Олдридж. Заека си спомни напевните думи на Джил за данъчния адвокат от Уестърли, но мъжът си оставаше празен за него. Той имаше очи само за жената, за това сбъркано превъплъщение на Джил. Тя притежаваше самообладанието на Джил, но не толкова крехко; имаше дори отчаяния й навик да стои с тежко отпуснати покрай тялото ръце, сякаш недоумяваше. Заека се зачуди дали е дошла направо от разпознаването на трупа. Какво ли беше останало, освен овъглени кости? Зъби. И гривна. Кичур коса с цвят на плът.