— Привет — каза той. — Ужасно съжалявам за това.
— Да — светлите й очи се плъзнаха над главата му. — По телефона се държах толкова глупаво. Вие споменахте нещо за обяснение.
Така ли? Какво ли беше искал да й обясни? Че вината не беше негова. Нелсън обаче смяташе, че той е виновен. За това, че я беше приютил? Но тя беше без покрив над главата. За това, че я беше чукал? Но нали това е животът — секс, огън, дишане, всичко беше в комбинация с кислород, през цялото време блещукаме на ръба на пожара, както се вижда от прозорците на лудницата. Заека се опитваше да си спомни.
— Питахте ме защо съм сигурен, че Скийтър не е запалил пожара.
— Да. Защо сте сигурен?
— Той я обичаше. Всички я обичахме.
— Всички сте я използвали.
— В известен смисъл.
— А във вашия случай — странна точност като на председателка на заседание, която се опитва да държи нещата под контрол, гласните са загрубели от цигари и уиски, изхабени от ежедневните вечерни коктейли — като конкубина?
Той отгатна значението на думата.
— Никога не съм я насилвал — отговори. — Аз имах къща и храна. Тя имаше само себе си. Дадохме си това, което имахме.
— Ти си чудовище. — Всяка дума е прекалено отчетлива, изречението е стояло в мислите й и сега беше някак изкривено и не пасваше.
— Добре, сигурно — отстъпва той, отказвайки да я пусне да излети, да позволи на затворената й ярост да отлети от лицето й и да се разпищи.
Вторият баща се прокашля и премества тежестта си, приготвяйки се да се засрами. Хари усеща вътрешностите си увиснали и прозрачни, като преди мач. Той си подхожда с тази лъскава жена, както никога не си беше подхождал с Джил. Джил беше прекалено стара за него, прекалено мъдра, защото беше родена много по-късно. Това малко кученце, като оставим настрани парите и стържещия й глас на председателка, беше от неговото поколение и той можеше да разбере какво иска. Искаше да стои далече и от неприятностите. Искаше да се забавлява и да не бъде обвинявана. И накрая не искаше да се извинява пред небесната комисия. Точно в този момент искаше да укроти хищното чудо, което беше отчуждило дъщеря й и я беше погубило. Госпожа Олдридж беше докоснала бузите си с младежки жест и после тежко отпусна ръце край бедрата си.
— Съжалявам — каза. — Винаги има… определени обстоятелства. Исках да ви попитам дали са останали някакви… спомени.
— Спомени? — Отново си представи почернели кости, части от зъби, разтопени гривни. Спомни си за гривните, които носеха момичетата в гимназията, верижки с малки табелки с имената им — Дорийн, Маргарет, Мери Ан.
— Братята й ме питаха за… някакъв спомен…
Братя? Беше му споменала. Трима. Единият на възрастта на Нелсън.
Госпожа Олдридж пристъпи напред, объркана, с надеждата да бъде полезна:
— Имаше една кола.
— Те продадоха колата — каза Заека, прекалено високо. — Караше я без масло и двигателят блокира и тя я продаде на безценица.
Високият му глас я стресна. Той още се възмущаваше за тази кола. Тя отстъпи крачка назад, протестирайки:
— Тя обичаше тази кола.
Не обичаше колата, не обичаше нищо, което ние бихме обичали, искаше да каже Заека на госпожа Олдридж, но може би тя знаеше повече от него, била е там, когато Джил беше видяла колата за първи път, нова и бяла, подарък от баща й. Най-накрая Заека се сети за един „спомен“.
— Намерих нещо — каза той на госпожа Олдридж — китарата й. Доста е обгоряла, но…