— Обясни ми я, Хари.
— Тя е като… като игра на мозъка. Да накараш другия да загуби равновесие. Така както е подреден светът, трябва да правиш такива неща от време на време, за да си осигуриш малко пространство около себе си. — Той жестикулира, за да й опише основната идея за пространството. — Иначе той започва да чете всичките ти ходове и си мъртъв.
Мим пита:
— Сигурен ли си, че този другият съществува?
— Естествено, че съм сигурен. Другият е лекарят, който се ръкува толкова силно, че ръката те заболява. Аз знам най-добре. Лудостта започва оттук.
— А не мислиш ли, че може просто да има много малки мъже, които се опитват да си осигурят малко повече пространство от това, което управляващата система им позволява?
— Естествено, че ги има, те са милиарди — милиарди, милиони, прекалено много от всичко. — Но освен това съществува и този голям мъж, който се опитва да ги сложи всичките в една голяма черна торба. Той е луд, така че и ние сме луди. Малко.
Тя кима, самата тя като някакъв лекар.
— Това пасва — казва. — Бъди луд, за да си свободен. Животът, който водиш напоследък, ми се струва достатъчно луд, за да изкараш известно време.
— Какво съм сгрешил? Бях Добрия самарянин. Прибрах тези сирачета. Черни, бели, казах им скачайте на борда. Независимо от вярата и цвета, скачайте на борда. Безплатна храна. Бях като шибаната Статуя на свободата.
— И получи изгоряла къща.
— Добре. Това са другите хора. Това е техен проблем, не мой. Направих, каквото смятах за правилно. — Иска да й каже всичко, иска езикът му да работи в ритъм с любовта, която чувства към тази негова сестра, иска да я харесва, въпреки че усеща някаква отблъскваща гъста плътност в нея, от прекалено многото заключения, до които е достигнала, когато той не е бил с нея. Казва й: — Научих никои неща.
— Нещо полезно?
— Научих, че е по-добре да те чукат, отколкото да ти духат.
Мим маха някаква трохичка от долната си устна като от тютюн, въпреки че цигарата е с филтър:
— Звучи ми здравословно — казва. — Малко антиамериканско обаче.
— И си четяхме книги, на глас.
— Какви книги?
— Не знам. За роби. Нещо като исторически.
Мим се засмива в раирания си клоунски костюм:
— Върнал си се в училище. Колко мило!
Навремето получаваше по-добри оценки от него, дори когато почна да се занимава с момчета: шестици и петици, а той — петици и четворки. Майка му казваше, че момичетата трябва да са по-трудолюбиви, за да могат да бъдат равни с момчетата. Мим пита:
— И какво научи от тези книги?
— Научих — той се втренчва в един ъгъл от стаята, иска това да прозвучи правилно. Вижда една паяжина над секцията, която се ветрее от някакъв полъх на вятъра под тавана, който той не усеща, — научих, че тази държава не е идеална. — Още докато казва това, той осъзнава, че не го вярва, както не вярва наистина, че ще умре. Уморил се е да се обяснява. — Като си говорим за мили неща, как е твоят живот?
— Ca va. Това е на френски. Бива. Va bene.
— Някой издържа ли те, или е различен всяка нощ?
Тя го поглежда и се замисля. Сянка на ярост минава през маскираните й очи. Тя издишва и се отпуска, явно решена — все пак той й е брат.
— Нито едно от двете. Аз съм работещо момиче, Хари. Извършвам услуга. Не мога да ти опиша как стоят нещата там. Те не са лоши хора. Имат си правила. Не са интересни, нищо от сорта на „Сложи ръката си в огъня и иди в Рая“, а по-скоро нещо като „Карай колело на следващата сутрин“. Мъжете вярват в плоските кореми и потенето. Не искат да носят прекалено много течности. Човек би могъл да ги нарече пуритани. Гангстерите са пуритани. Те са тесногръди и сурови, защото не могат да оцелеят извън очертания път. Друг закон, в който вярват, е: „Плащай си за всичко, защото изпод безплатните неща излизат гърмящи змии“. Това са правила за оцеляване. Правила за живот в пустинята. Очаквай това, Хари. Идва на изток.
— Вече е дошло. Трябва да видиш центъра на Брюър — само паркинги.
— Но вие може да ядете нещата, които растат тук, и слънцето все още ви е нещо като приятел. Там обаче, го мразим. Живеем под земята. Всички хотели са под земята с няколко прозореца, боядисани в синьо. Най-много обичаме нощите, около три часа сутринта, когато големите пари идват на хазартната маса. Красиви лица, Хари. Твърди и празни като чипове. Хиляди като тях минават и отминават без никакво изражение. Знаеш ли какво ме поразява тука, като гледам лицата на хората? Колко са нежни. Господи, нежни са. Ти също ми изглеждаш нежен, Хари. Ти си неясен и все още стоиш изправен, татко също е нежен, докато пълзи долу. Ако не върнем Дженис да те държи изправен, ти също ще почнеш да пълзиш. Като се замисля за това, Дженис не е нежна, корава е като ядка. Никога не съм харесвала това у нея. Но бас ловя, че сега ще ми хареса. Трябва да отида да я видя.