— Преди няколко години…
Нелсън се залива от смях, но зорките му очи се стрелват към баща му за част от секундата, за да види какво мисли той. Заека се засмива, а баща му издава одобрително ръмжене. Дори мама разбира — озадаченият й глупав поглед придобива изцъклен, забавен вид. Смехът й напомня на Заека за смеха на дете, което се смее не на шегата, а само за да е в тон с останалите, да бъде равен сред тях. За да поддържа смеха, Мим поднася още две чаши и чинийки с потрепващи насечени движения на кукла с естествени размери, олюлява се, кима, слага едната чашка не в чинийката, а на главата на Нелсън и дори сипва малко топла вода на масата, за да ги развесели още повече. Горещата вода потича към лакътя на майка му.
— Престани, ще я опариш — казва Заека и сграбчва Мим.
Той се стряска от допира с кожата й, която сякаш за номера е станала като пластмасова, нечовешка, кожа, която би застанала във всяка форма, която й придадеш. Изплашен, той я разтърсва леко и тя отново се превръща в човек, в оправната му сестра, започва да бърше, размахвайки полата си от масата до печката, грижи се за тях.
— Каква работа вършеше за Дисни, Мим?
— Бях облечена в колониални дрехи и водех посетителите пред едно копие на Маунт Вернън. — Тя се покланя и с преигран хармоничен жест на двете си ръце посочва старата газова печка със зацапани котлони и модерно прозорче на вратичката на фурната.
— Самият бааща нашата страна — обяснява тя със сладък, звънлив, идиотски глас — никога не е бил бааща.
— Мим, виждала ли си Дисни лично? — пита баща му.
Мим продължава театъра.
— Браачното му ложе, което виждаме пред нас, е сто шейсет и пет сантиметра на широчина и два и двайсет от табла до табла — огромно легло за онези дни, когато повечето джентълмени не са били по-високи от тигани. Ето — и тя грабва една мухобойка от изпоцапаната стена — виждате един тиган.
— Ако ме питате мене — казва баща му на себе си, след като не е получил отговор на въпроса си — точно Дисни спаси страната да не се предаде на червените по време на Депресията, а не Франклин Рузвелт.
— Малките дупчици — обяснява Мим с мухобойка в ръка — са направени, за да позволяват на топлината да излиза, така че на баащата на нацията да не му става студено, когато си ляга с възлюбената си Марта. Това… — Мим посочва с две ръце календара на „Верити Прес“ на стената, който е разгърнат на месец октомври и оттам се хили тиква за Хелоуин — е Марта.
Нелсън още се смее, но вече е време да прекратят театъра, и Мим спира. Тя целува баща си по челото и го пита:
— Как е принцът на пиките днес? Спомняш ли си това, татко? Когато си мислех, че Пика е онова място, където е наклонената кула.
— Някъде на север от Брюър — казва й Нелсън. — Забравил съм къде точно се намира, но има една сграда, която се казва Наклонената кула на Пиза. — Момчето изчаква да види дали това е смешно, и въпреки че възрастните около масата услужливо се засмиват, той решава, че не е бил забавен и млъква. Очите му отново стават предпазливи. — Ще ме извините ли?
Заека рязко пита:
— Къде отиваш?
— В стаята ми.
— Това е стаята на Мим. Кога ще й я освободиш?
— Когато иска.
— Защо не поизлезеш? Поритай малко топка, направи нещо приятно, за бога. Изкарай самосъжаленията от тялото си.
— Остави го на мира — произнася Мама.
Мим се намесва:
— Нелсън, кога ще ми покажеш този твой мотор?
— Не е много добър, непрекъснато се разваля — той изучава евентуалната си приятелка. — Не можеш да се возиш с тези дрехи.
— На запад — казва тя — всички карат мотори с модни дрехи.
— Карала ли си мотор?
— Карам през цялото време, Нелсън. Бях ръководителка на група бой скаути. Ще отидем да видим мотора ти след вечеря.
— Тоя мотор не е негов, а на друг човек — казва й Заека.
— След вечеря ще се стъмни — казва Нелсън.
— Обожавам тъмнината — отговаря му тя.
Окуражен, той тежко се изкачва по стълбите, пренебрегвайки баща си. Заека ревнува. Мим е научила, през годините след училището, това, което той не е — как да се държи с хората.