Разтреперана, мама вдига чашата си, отпива, оставя я. Опасно и смело действие. Тя е горда от нещо — вижда го по стойката й — стои изправена с опънати жили на врата. Косата й е сресана плътно към скалпа. Пристегната и почти лъскава.
— Мим — казва тя — днес беше на гости.
— На кого? — пита Заека.
Мим отговаря:
— На Дженис. В „Спрингър Моторс“.
— Добре — Заека се отблъсква от масата, краката на стола му стържат по пода. — И какво каза малката глупачка в свое извинение?
— Нищо. Не беше там.
— И къде беше?
— Той каза, че е отишла да се види с адвокат.
— Старият Спрингър ти каза това? — страхът се плъзга в корема му, почва да го гризе. Законът. Продълговатият бял плик. И въпреки това представата за Мим, застанала пред изрезката на тойота, облечена в един от нейните костюми, му допада. Тя е като крещящ нож в сърцето на Спрингъровата империя. Мим — тайното им оръжие.
— Не, не стария Спрингър. Ставрос.
— Видяла си Чарли там? Ха. Как изглежда? Като утрепан?
— Заведе ме на обяд.
— Къде?
— Не знам, някакъв гръцки ресторант в крайните квартали.
Заека се изсмива. Хората умират около него, но той просто трябва да се изсмее:
— Чакай само като й каже.
Мим отговаря:
— Съмнявам се, че ще й каже.
Баща му схваща бавно:
— За кого говорим, Мим? За онзи мазник, който завъртя главата на Дженис ли?
Лицето на мама се изпъва, очите й се оцъклят, като че ли се задушава, докато устата й се бори да формулира някаква забавна мисъл. Те замлъкват в очакване.
— Любовникът й — произнася тя.
Гадно чувство пронизва Заека.
Баща му казва:
— Е, аз си държах плювалника затворен по време на цялата тази бъркотия, не си мислете, че не се изкушавах да се меся, но се опитвах да съм спокоен. Според мен любовник е някой, който обича другия в добро и зло, а от това, което чувам, на този мазник просто му харесва задника й. Задникът й и името Спрингър. Извинете ме за израза.
— Аз мисля — казва мама, запъвайки се, въпреки че лицето й още блести, — че е хубаво. Че Дженис си има.
— Задник — допълва Мим вместо нея.
На Заека му се струва гадно, че тези двамата, баща му и Мим, покваряват майка му на ръба на гроба. Той пита Мим студено:
— За какво си говорихте с Час?
— О! — отговаря му Мим — за това-онова.
Тя отмества плетеното си бедро от кухненската маса, където беше кацнала като на бар стол:
— Знаеш ли, че има болно сърце? Може да ритне топа всеки момент.
— Къде ти такъв късмет — казва Заека.
— Тия хитреци — казва баща му, намествайки ченето си. — Живеят по сто години, докато не погребат всички почтени истински американци. Не ме питайте защо е така, Господ сигурно си има причина.
Мим казва:
— Мисля, че е сладък. И доста интелигентен. И говореше за вас много по-хубави неща, отколкото вие за него. Той е много загрижен за Дженис, сигурно е първият човек от трийсет години насам, който й обръща внимание като на личност. Той вижда много хубави черти в нея.
— Сигурно ползва микроскоп — казва Заека.
— А ти — обръща се Мим — той смята, че ти си най-големият тъпанар, който някога е срещал. Не може да разбере защо, ако искаш да си върнеш Дженис, не отидеш и не го направиш.
Заека свива рамене:
— Прекалено съм горд или пък мързелив. Не вярвам в насилието. Не харесвам контактните спортове.
— Казах му какъв нежен брат ми беше.
— И муха не би убил, ако можеше, чак се притеснявах — казва баща му. — Все едно имахме момиче, без да знаем. Нали беше така, мамо?
Мама изломотва:
— Никога. Целият беше момче.
— Чарли каза, че в такъв случай… — продължава Мим.
Заека я прекъсва:
— Вече стана Чарли, а?
— „В такъв случай“, каза той, „защо е за войната?“
— Майната му — отговаря Заека. Явно е по-уморен и нетърпелив, отколкото му се струваше. — Всеки, който има малко акъл в главата, е за войната. Те искат да се бием и ние трябва да се бием. Каква алтернатива имаме? Каква?
Мим се опитва да успокои надигащата се ярост на брат си:
— Неговата теория е — казва тя, — че харесваш всички нещастия, които биха могли да те освободят. Хареса ти, когато Дженис те напусна, хареса ти и когато къщата ти изгоря.