Тя е седнала изправена в леглото, ръцете й са притихнали върху покривката, наследство от собствената й майка. Телевизорът също е притихнал. Мама втренчено гледа кленовете през прозореца. Листата им са окапали и светлината в стаята е ярка. Тъжната миризма е по-доловима: застоял въздух, примесен с ментовия аромат на лекарства. За да й спестят ходенето до тоалетната в другия край на коридора, те са й оставили нощно гърне до радиатора. Той тежко се тръшва в леглото й, за да върне малко тръпка в живота й. Бледите й замъглени очи се разширяват, устните й се раздвижват, но произвеждат само слюнка.
— Какво става? — високо я пита Хари. — Как я караш?
— Кошмари — изтърсва тя. — Лекарството ми прави нещо. На системата.
— Както и паркинсоновата болест — това не предизвиква никаква реакция. Опитва пак: — Чувала ли си се с Джулия Арндт? И онази, как й беше името, Мами Келог? Не идват ли да те виждат?
— Надживях. Любопитството им.
— Не ти ли липсват клюките им?
— Мисля, че. Се изплашиха. Когато всичко се оказа вярно.
Опитва с нещо друго:
— Разкажи ми някой сън.
— Чоплех си струпеите. По цялото тяло. Разчоплих един и под. Него имаше червеи, както. Когато обърнеш някой камък.
— Брей. Напълно достатъчно да те държи будна. Харесва ли ти, че Мим си е тук?
— Да.
— Пълна е с енергия, нали?
— Опитва се да бъде. Весела.
— По-скоро бих казал, че е корава като камък.
— Сантиметър по сантиметър — казва майка му.
— Какво?
— Това беше по. Една детска програма. Ърл ми пуска телевизора и ме кара да го гледам. Сантиметър по сантиметър.
— И какво? Продължавай.
— Животът е като хомот. Метър по метър. Животът е тежък.
Той се засмива с разбиране, подрусвайки леглото:
— Къде мислиш, че сгреших?
— Кой казва, че. Си сгрешил?
— Мамо. Нямам къща, нямам жена, нямам работа. Детето ми ме мрази. Сестра ми казва, че съм абсурден.
— Ти просто. Порастваш.
— Мим казва, че не съм научил никакви правила.
— Не ти се е налагало.
— Ха. Ако светът беше почтен, нямаше да има нужда от тези правила.
Тя няма готов отговор на това. Той поглежда през прозореца й. Едно време — годината, след като напусна, дори пет години след това — тази обикновена улица, със старомодната си висока част, плочките по тротоара, разкъртени от корените на кленовете, крепежните стени от пясъчник и парапетите от боядисано желязо и двуфамилните къщи с тухлени фасади, чиито облицовки имитираха сив камък, въодушевяваха Заека с магията на самото си съществуване. Тези прости повърхности бяха станали свидетели на живота му, тази чаша беше съдържала кръвта му; тук беше центърът на Вселената, всяко кленово семенце беше по-важно от галактиките. Но вече не. „Джексън Роуд“ му изглежда като обикновена улица. Милиони подобни американски улици съдържат милиони животи, позволяват им да се процеждат и нито забелязват това, нито тъгуват, просто се оставят на разрухата и дори не страдат за собствената си преходност, а вместо това гримасничат на разрушения стадион със същите неприветливи фасади, надживели всички техни свидетели. Колкото и неизменно да си общува майка му с тези кленове — мъглявите змиевидни клони са се сраснали с прозорците й като самите им рамки — те няма да задържат съдбата й нито за миг, нито пък, ако през утрешния ден най-накрая ги отсекат, за да разширят „Джексън Роуд“, нейният взор, който ги беше запечатал в съзнанието й, щеше да възпре изчезването им. Приливът на свежата светлина ще изтрие дори спомена й за тях. Времето е природната ни сила, а не сгрешил нашественик. Колко глупаво, бяха му нужни трийсет и шест години, за да почне да вярва в това. Заека отвръща поглед от прозореца и казва, за да каже нещо: