Една нощ, докато пречистеното му тяло се носи ослушвайки се, Джил влиза, навежда се над него и го погалва. Той обръща глава да целуне бедрото й, и тя изчезва. Но тя го беше събудила, събудило го беше присъствието й и през тази пролука в смъртта й са се изгубили хиляди подробности; къдрици коса, погледи и изражения, слабият й разтреперан глас, който се извисяваше, докато дрънкаше на китарата. Малките подробности в характера й, които леко го отблъскваха, разстоянието между зъбите й, бледите й крака и най-вече изсъхналата й, сипкава уста, непраната бяла рокля, която непрекъснато носеше, сега се връщат и се превръщат в част от спомените му. Връщат се и моментите, когато тя се сливаше с лунната светлина върху леглото, младото й тяло се учеше да чувства, нервните й окончания още бяха свити като връхчетата на папрат през пролетта, зелена, с твърдост, която го отблъскваше, но тя нямаше вина, нейният дар беше прекалено млад да бъде отдаден. Тъжното й лице се връща, за да го нарани. Дъщерна загриженост, която я беше помолил да крие. Защо? Беше се оттеглил в протеста си и не искаше тя да го вика. Не беше готов, беше оскърбен. Нека Черния Иисус я вземе; той беше приел вярата на коравосърдечието; милиарди путки и само една е негова. Опитва се да си представи нещо, което навремето беше толкова красиво, Джил и Скийтър, както веднъж наистина ги бе видял на суровата светлина на лампата, но сега във въображението си. Заека става да се присъедини към тях, да бъде техен баща и любовник, и те се разтичат като мастило върху хартията, извъртайки се да се докоснат за секунда върху пресата. ДЖИЛ ОТНОВО СВЪРШВА. Енгстръм долавя присъствието. Тя пак диша над него, докато лежи в детското си легло, но този път той не прави грешката да обърне лице, а внимателно повдига ръка, за да докосне краищата на косата й, там, където сигурно се поклащат. Щом се събужда и открива ръката си да виси във въздуха, той заплаква; тъгата се надига в него от изгорелия му стомах, пресъхналото гърло, опърлените очи; той е заслепен от слепия й дъщерен млад взор към него, търсещ нещо повече от подслон, и оставя петна по чаршафите, които няма нужда да се бършат, защото на сутринта няма да се виждат. И въпреки това, тя беше тук, усеща самото й присъствие, самия й дъх. Трябва да каже на Нелсън на сутринта. И той се отпуска след това сънено решение, и в унеса си оставя стаята да бъде свързана към локомотива и повлечена на запад към пустинята, където е Мим сега.
— Тази кучка — казва Дженис. — Колко пъти я чука?
— Три пъти — казва Чарли — с това приключихме. Това е едно от правилата й.
Този кратък разговор преследва Дженис като призрак в нощта и тя не може да заспи. Тази вещица, сестрата на Хари, си бе тръгнала обратно да мърсува, но влиянието й е останало у Чарли като зараза. Толкова съвършени бяха нещата между тях. Божичко, никога не й бяха казвали колко съвършено може да бъде, нито майка й, нито баща й, нито учителките в училище, само филмите се бяха опитали да й подскажат, но пък не можеха да й го покажат, поне доскоро. Понякога свършва само като си мисли за него, а друг път издържат цяла вечност, невероятно е колко бавно може да действа той, като през цялото време й шепне, обяснява й колко е прекрасна. Наричат го чукане отзад; преди Чарли тя не знаеше защо, но някак не беше толкова добре, вбесяваше се на Хари, че не може да накара костите им да прилепнат плътно и да й осигури триенето, което й бе нужно. Хари после обвиняваше нея, че не се съсредоточава достатъчно. Сега беше по-дълбоко, там, където стават бебетата, там, където става всичко; сега си спомня дали беше с Нелсън или с бедната малка Веки, как й казваха „напъвай“, а тя се смущаваше, сякаш се напъва при запек, но след това болката я бе заляла с такава паника, че вече й беше все едно какво ще излезе, и в крайна сметка излезе малко бебе, със сърдито червено личице, сякаш са го прекъснали, докато е правело нещо по-важно вътре в нея. „Да ти го начукам в задника“, мразеше да чува други хора да го казват, това, което мъжете правеха един с друг в затвора или във войската, където единствените жени са онези жълтокожи същества край шосетата с пищящи бебета в ръце, които клякат да пикаят навсякъде, отвратително. С Чарли тя просто се отдава отзад, той я претворява отзад напред, сега чувства цялата си основа като нова, това са основите на живота. И все пак после, когато се опита да го изкаже, да му каже как я претворява, той просто вдига рамене по неговия мил начин и се преструва, че това е нещо, което всеки би могъл да направи, фокус като онзи с кибритените кутийки, с който забавлява племенниците си, като ги кара да вдигат винаги последната. Тъжната истина е, че никой друг в целия необятен свят (Хари вечно се притесняваше колко необятен е светът и се интересуваше от неща от сорта на колко далече са звездите, полета до Луната, и това, че комунистите искаха да сложат всички в голяма черна торба, така че да не могат да дишат), никой, освен Чарли не можеше да го направи, тя е била създадена за него още от самото начало, без преувеличение. Когато се опитва да му обясни колко уникални и колко святи са те, той премерва отрязък тишина с прекрасните си пръсти, само вида на палците му я оставя без дъх и се изплъзва от въпроса, сякаш сваля палто от раменете си.