— Тук. — Той, като че ли иска да й покаже, но не може да помръдне ръце. След това тялото му се раздвижва, извива се нагоре, сякаш дърпано от нещо невидимо извън него. Тя оглежда стаята за безмълвното присъствие на това, което го измъчва, и отново вижда дантелените завеси на щампи от преплетени медальони на фона на синята светлина от уличната лампа, откроени от отразеното синьо на бюрото, в което се оглеждат квадратните празни силуети на лели, чичовци и племенници в рамки. Отново пъшкане и болезнено извиване на тялото: риба, пронизана в сърцето с харпун.
— Чарли. Има ли някакво хапче?
Той изтласква думите през зъби:
— Малки, бели. Горният рафт. Шкафът в банята.
Претъпканата стая се надига и приижда заедно с паниката й. Подът се люлее под босите й крака; нощницата, която бе облякла след срамната сцена, която бе разиграла, сърдито жули парещата й кожа. Вратата в банята заяжда. Едната страна на рамката я удря по рамото, силно. Не може да намери шнурчето на лампата, ръката й замахва в тъмнината; след това го уцелва и отскача от допира, докато чака то да завърши маха си в тъмнината, Чарли изпъшква отново, най-ужасното пъшкане до този момент, най-тежкото. Шнурчето намира пръстите й и тя го дръпва; светлината се хвърля върху очите й, усеща как се присвиват толкова бързо, че я заболява, но въпреки това не губи време да примигва, взирайки се за малките бели хапчета. В шкафчето се натъква на богатството на един болен човек. Всичките хапчета са бели. Не, едните са аспирин; други са жълти и прозрачни, от онези капсули, дето съдържат стотина малки бомби, експлодиращи, за да се борят със сенната хрема. Ето тези трябва да са; въпреки че малкото шишенце няма етикет, особената пластмасова запушалка изглежда някак значима. Върху всяко хапче има ситни червени букви, но тя няма време да ги разчете, ръцете й треперят твърде силно, тези трябва да са; накланя шишенцето в дланта си и пет хапчета се търкулват навън, не, шест, и тя се чуди защо губи време да ги брои и се опитва да плъзне няколко обратно през миниатюрното кръгло гърло, но цялото й тяло пулсира толкова силно, че ставите й са се схванали, за да го задържат в едно цяло. Търси чаша и не вижда никаква, така че взима някаква квадратна капачка и много глупаво оставя водата от кранчето да тече, за да се изстуди. Намокря дланта си, когато го затваря, и хапчетата в нея се навлажняват и омекват, и цапат сбръчканата кожа, която ги обгръща. Трябва да държи всичко, хапчетата и капачката на шишето в една ръка, за да затвори вратата на банята с другата, да затвори светлината далече от Чарли. Той болезнено повдига едрата си глава на няколко сантиметра от възглавницата, разглежда размекващите се в ръката й хапчета и успява да промълви:
— Не тези. Малки бели.
Прави гримаса, сякаш ще се разсмее. Главата му потъва обратно. Мускулите на врата му се стягат. Звукът, който издава, сега е с една октава по-висок, като на жена. Дженис вижда, че няма време да се връща и да търси отново, звукът е прекалено висок. Вижда, че вече са отвъд помощта на лекарствата; сега са само дух, трябва да извърши чудо. Усеща тялото си натежало като олово върху костите си, сеща се как Хари й бе казвал, че има смъртоносно докосване. Но някакъв натиск отзад, като яка зад главата й, я навежда напред с пронизителен вик, висок като неговия, и тя се притиска в тялото му, което толкова често се бе притискало в нейното, той се е превърнал в бездна, толкова огромна, че тя може да я запълни с дивата си любов. Опитва със силата на волята си да накара сърцето си да премине през стената от кости и да отдаде ритъма си на неговото. Той скърца със зъби:
— Иисусе — и се напряга нагоре срещу тежестта й, сякаш в оргазъм, а тя се притиска надолу с огромно спокойствие; тялото й е достатъчно, топлината и влажността, и пулсът му са толкова мощни, че би трябвало да са достатъчни, за да се заличи раната, в която се е превърнал този мъж, обичната дължина и широчина на тялото му, обичния му равен глас и обичните му умни ръце и оплетената му обична коса и обичните му полирани нокти и обичната тъмна настръхнала торбичка на мъжествеността му и обичната ранимост, заключена в него като заплаха и ключ срещу нея. Тя е извор на любов, която блика от някаква по-висша област; усеща как се разтваря къс по къс като малък кален язовир в бент. Усеща как сърцето му приритва като впримчена жертва и продължава да го притиска. Въпреки че се е превърнал в дявол, разширява се в бездна, по-широка от каменоломна, а след това се свива смазан от болката и се мята нагоре, студен като висулка; тя не се предава: тя самата се разширява, за да прибере навътре ръбовете му, омеква, за да поеме остротата на болката му. Няма да му позволи да я напусне. В стаята има трети човек, този човек я е познавал през целия й живот и я е подценявал до този момент; през този друг чифт очи тя вижда себе си как плаче, чува се как се моли; давай, давай на Дявола, който буйства вътре в този неин мъж.