— Обеща, че няма. — Само славата му.
Дженис облекчено сочи към полуизгорялата къща:
— Струва много пари — казва тя. — Застрахователната компания иска да компенсира с единайсет хиляди. Някакъв човек говорил с татко и предложил деветнайсет и петстотин, както си е. Предполагам, че само земята струва осем или девет, този район става доста модерен.
— Мислех, че Брюър умира.
— Само в средата.
— Знаеш ли какво? Хайде да продадем съборетината.
— Хайде.
Те си стисват ръце. Той поклаща ключовете от колата пред лицето й.
— Дай да те закарам до вашите.
— Трябва ли да ходим там?
— Можеш да дойдеш у нас на гости на мама. Ще се зарадва да те види. Вече почти не може да говори.
— Хайде да си го спестим — казва Дженис — не може ли просто да се повозим нанякъде?
— Да се повозим? Не съм убеден, че още мога да карам.
— Пеги казва, че си карал нейния крайслер.
— Божичко. Човек няма много тайни в този град.
Докато карат на изток по „Уайзер“ към града, тя пита:
— Майка ти може ли да изкара следобеда сама?
— Разбира се. Доста следобеди е изкарала.
— Започвам да харесвам майка ти, доста мила е с мен по телефона, когато успея да разбера какво ми говори.
— Омеква. Предполагам, че така става, когато умираш. — Те прекосяват моста и карат нагоре по „Уайзър“ в сърцето на Брюър, покрай бутика за тапети, павилиона за печени фъстъци, разрасналия се погребален дом, големите магазини с фасади, върху които бледата сянка на неоновия знак на последния собственик стои под изпълнената с надежда ярка табела, сложена от новите собственици, новите кофи за боклук с капаци като летящи чинии, празните шатри на киносалоните. Минават покрай „Пайн“ и бар „Финикс“. Той обявява: — Би трябвало да преглеждам обявите за работа, може би дори да се преместя в друг град. Балтимор може би е добра идея.
Дженис казва:
— Изглеждаш по-добре, откакто спря работа. Тенът ти е по-здрав. Няма ли да си по-щастлив, ако работиш на открито?
— Не плащат добре. Само идиотите работят на открито в днешно време.
— Аз ще продължа да работя при татко. Мисля, че така трябва.
— Това какво общо има с мен? Нали ще си взимаш апартамент, не помниш ли?
Тя отново не отговаря. „Уайзър“ се катери твърде близо до планината, до Маунт Джъдж и до старите им домове. Той завива наляво по „Съмър стрийт“. Тухлени триетажни сгради с ветрилообразни прозорци над вратите; табели на очни лекари и масажисти. Църква от пясъчник с кръгло прозорче. Той обявява:
— Можем да си купим ферма.
Тя прави връзката:
— Защото Рут така направи.
— Точно така, бях забравил — излъгва той. — Това беше нейната улица. — Веднъж беше тичал към края на тази улица и така и не бе стигнал до него. — Помниш ли преподобния Екълс? — пита той Дженис. — Видях го през лятото. Шестдесетте са му изиграли номер и на него.
Дженис казва:
— А като говорим за Рут, как ти се стори Пеги?
— Да, какво ще кажеш за това? Тя се е превърнала в доста търсено момиче.
— Но ти не се върна при нея.
— Честно казано, не можах да го приема. Не нея, тя беше страхотна. Но всичкото това чукане, всички се чукат, не знам, просто ме натъжава. Точно заради това е толкова трудно да вършиш нещата.
— Не мислиш ли, че именно заради това се вършат нещата? Хорските неща.
— Трябва да има и нещо друго.
Тя не отговаря.
— Не мислиш ли? Нещо друго?
Вместо да отговори, тя казва:
— Оли се е върнал при нея, но тя не изглежда особено щастлива.
В колата е по-лесно; пътните знаци и бакалиите на кръстовищата преминават бързо покрай тях, тухли и пясъчник се сливат в пробягващи кадри. Мисли си, че в края на „Съмър стрийт“ трябва да има поточе, а след това неасфалтиран път и открити поляни, но вместо това асфалтираната улица се разширява в магистрала с редици закусвални и драйв-ин магазини, миниатюрно голф игрище с големи пластмасови динозаври и хранителни магазини с купони, мотели и бензиностанции, които сменят имената си от „Хъмбъл“ на „Гети“, от „Атлантик“ на „Арко“. Бил е тук и преди.
Дженис пита:
— Искаш ли да спрем?
— Аз съм обядвал. Ти не си ли?
— Да спрем в мотел — казва тя.
— Аз и ти?
— Не е нужно да правиш каквото и да било, просто хабим бензин по този начин.