— Номерът на колата, това е важното — миролюбиво провлачва той. — Покажете ми куфар или платете предварително.
— Без майтап, тя ми е жена.
— Явно заминавате на сватбено пътешествие направо от гимназията.
— А, това ли. — Заека поглежда надолу към спортното си млечно зелено на цвят яке на отбора на Маунт Джъдж и се бори срещу пълзящото повторно изчервяване. — Не съм го носил от не знам колко години.
— Изглежда почти по мярка — казва мъжът, почуквайки по празното място за регистрационния номер на колата. — Аз не бързам, щом вие не бързате — казва.
Хари отива до големия прозорец на малката къщурка, поглежда номера на колата и прави знак на Дженис да покаже куфара. Той повдига нагоре-надолу въображаем куфар за дръжката, но тя не разбира. Дженис седи в техния фалкон, размазана и неясна от отраженията на стъклото. Той разиграва разопаковане; рисува правоъгълник във въздуха; възкликва:
— Божичко, колко е тъпа! — Най-накрая тя разбира, пресяга се отзад и вдига чантата, така че да се види през пластовете стъкло между тях. Мъжът кима; Хари записва номера на колата (U20-692) върху картончето и получава ключ с номер (17).
— Там отзад — казва мъжът — по-тихо е, далече от шосето.
— Не ми пука дали е тихо или не, просто ще спим — казва Заека; с ключа в ръка той избухва в разговорливост. — Откъде си, Тексас? Бях разпределен там от казармата веднъж, Форт Ларсън, близо до Лъбок.
Мъжът слага картончето в стойката, поглежда през долната половина на бифокалните си очила и цъква с език.
— Ходил ли си някога до Санта Фе?
— Тц. Никога. Съжалявам, че не съм.
— Ето това е моята идея за гооотино място — казва му мъжът.
— Бих искал да отида някой ден. Наистина бих искал. Вероятно никога няма да стане, обаче.
— Не говорете така, млад мъжага като вас, и сладката ви малка дама.
— Не съм толкова млад.
— Млааад си — разсеяно настоява мъжът и това е толкова мило от негова страна, това и фактът, че му подава ключа, хората като цяло са толкова мили, че когато Хари се прибира обратно в колата, Дженис го пита за какво се хили.
— И защо се забави толкова?
— Говорехме си за Санта Фе. Посъветва ни да отидем.
Вратата с номер 17 се отваря към учудващо дълга стая, тясна, но дълга. Килимът е лилав, на квадрати, които нарушават усещането за плътност, като във фоайето на киносалон. Нереален свят. Банята е в отдалечения край, стените й са от розови циментови блокчета, изкуствени океански вълнички се опитват да ги разкрасят. Две двойни легла гледат към телевизора в другия край на тясната стая. Заека сваля обувките си, включва телевизора и сяда върху едно легло. На екрана се появява ивица светлина, увеличава се, изскача от диагонално потрепващите ленти и се превръща в „Среща с непознат“. Едно цветнокожо момиче от Филаделфия се опитва да реши кой от трима мъже да я изведе на среща; единият мъж е черен, другият е бял, третият е жълт. Цветовете са такива, че китаецът изглежда оранжев, а цветнокожото момиче синкаво. Образът е двоен, така че когато тя се засмива се виждат страшно много зъби. Дженис го изключва. Като него, и тя е по чорапи. Те са крадци. Той протестира:
— Хей. Това беше интересно. Тя не можеше да ги види зад оня параван, така че ще трябва да познае по гласовете им какъв цвят са. Ако въобще й пука.
— Ти вече си си уредил среща — казва му Дженис.
— Трябва да си вземем цветен телевизор, професионалният футбол е много по-готин.
— Кои сме тези ние?
— О! — аз и татко и Нелсън и мама. И Мим.
— Защо не се преместиш на онова легло?
— Ти си имаш легло. Ето там.
Стои права, здраво стъпила върху мокета, без чорапогащник, с хубавите си глезени. Тъмната й вълнена пола е точно толкова къса, че да разкрива коленете й. Кокалести са. Хубави. Тя пита:
— Какво е това, отказ ли?
— Че кой съм аз да ти отказвам? Най-готиното маце на Айзенхауер авеню.
— Не съм убедена, че те харесвам вече.
— Не знаех, че губя чак толкова.
— Хайде. Мърдай.
Тя хвърля старото си жълто-кафяво плато от груб вълнен плат върху пластмасовия стол под списъка с правилата на мотела и разрешителното от пожарната. Объркването е потъмнило очите й, обърнати към него. Тя смъква пуловера и когато се навежда, за да разкопчае полата, костите на раменете й бързо проблясват в издължени бразди, като бутната купчинка монети. Колебае се, останала само по комбинезон.