— Ще влезеш ли под завивките?
— Бихме могли — казва Заека, но чувства тялото си като в онзи момент, когато смъква температура, и нервите потъват навътре като вадички вода в пясък. Не може да започне да извършва енергичните движения, които се изискват: да свали дрехите си, да извърви дългия път до банята. Добре ще е да се измие, в случай че реши да му направи свирка. Ами ако свърши твърде бързо, тогава ще се върнат обратно там, където винаги са били. Много по-безопасно е да си лежи тук и да й се наслаждава, както е по комбинезон; имал е късмет да си избере дребна жена, те се запазват по-дълго от едрите. Изглеждаше по-възрастна от двайсет, когато беше на двайсет, но сега не изглежда много по-възрастна оттогава, поне, както е ядосана в момента, черното на очите й е оживяло.
— Можеш да дойдеш, но не очаквай нищо. Все още съм твърде смачкан. — Напоследък е загубил способността да мастурбира; нищо не го възбужда, нито дори образът на негърка със зърна като връхчета на шпилка и тиква — фенер вместо глава.
— Вярвам ти — казва Дженис. — От мен също не очаквай нищо. Просто не искам да се провиквам между леглата.
С героично усилие Заека се измъква от леглото и извървява дължината на килима до банята. Връщайки се гол, той държи дрехите си пред себе си, и се вмъква в леглото като в окоп, все едно че го преследват. Чувства се сякаш го бомбардират. Дженис му се струва слаба, чужда, хладна като змия, как веднага потръпва плътно до него; от шока върху кожата му му се докихва. Тя се извинява:
— Тези места не ги отопляват много добре.
— Ноември наближава.
— Няма ли термостат?
— А, да. Виждам го. Чак там в ъгъла. Можеш да го включиш, ако искаш.
— Благодаря. Мъжът е длъжен да направи това.
Никой не се помръдва. Хари казва:
— Хей. Това не ти ли напомня на леглото на Линда Хамашер? — Тя беше момичето, което, когато всички те работеха в „Кролс“, имаше апартамент в Брюър и позволяваше на Хари и Дженис да го ползват.
— Не особено. От онова имаше гледка.
Опитват се да разговарят, но разговорът е накъсан от сънливостта и отчуждеността им.
— Е — казва Дженис, след кратко мълчание, в което нищо не се случва. — Кой си мислиш, че си?
— Никой — отговаря той. Примъква се надолу сякаш да целуне гърдите й, но не го прави; присъствието им близо до устните му го упоява. Всякакви крилати същества се издигат във въздуха над завивките им.
Отново настъпва мълчание, което се вие като балерина, облечена в червено, танцуваща под клепачите му. Той внезапно заявява.
— Хлапето наистина ме мрази сега.
Дженис казва:
— Не е вярно. — И незабавно си противоречи, като добавя: — Ще му мине. — Женска логика: да задуши и надживее това, което не може да накара да изчезне. Може би това е единственият начин. Той я докосва долу и там има мъх, не го възбужда, но му действа утешаващо, че е там, място, в което може да се скрие.
Тялото й раздразнено се размърдва; след като не целуна гърдите й, нито нещо друго, тя слага студените ходила на краката си върху неговите. Той киха. Леглото се разклаща. Тя се разсмива. За да й го върне, той невинно пита:
— Всеки път ли свършваше със Ставрос?
— Не всеки път.
— Липсва ли ти сега?
— Не.
— Защо „не“?
— Ти си тук.
— Не ти ли се струвам някак жалък?
— Караш ме да си плащам, по малко. Това е в реда на нещата.
Той протестира:
— Объркан съм — иска да каже, че е искрен, което вероятно не е смислен отговор на казаното от нея. Усеща, че все още се ориентират в пространството, явно се въртят в някакво наситено червено багрило, което се процежда през клепачите му. В една от паузите, не може да прецени колко дълга, усеща как се понасят заедно, успоредно един на друг, по-дълбоко в брачната си връзка, толкова дълбоко, че той внезапно казва:
— Трябва да поканим Пеги и Оли някой път.
— Как ли пък не — казва тя, с леко побутване, неочаквано разклащане в пространството. — Ти да стоиш далече от нея, нали се пробва вече.
След известно време я пита, осъзнал, че тя знае всичко:
— Мислиш ли, че Виетнам ще свърши скоро?
— Чарли смята, че „да“, в момента, в който онези с големите индустриални интереси осъзнаят, че е неизгодно.
— Господи, колко са тъпи тези чужденци — промърморва Заека.
— Чарли ли имаш предвид?