— Всичките вие. — Тромаво усеща, че трябва да поясни. — Скийтър смяташе, че войната е портата към пълния хаос. Трябва да има период на пълен хаос, а след това ще дойде прекрасен период на съвършено спокойствие, през който ще управлява той, или някой точно като него.
— Ти повярва ли му?
— Иска ми се да повярвам, но разсъждавам твърде рационално. Хаосът е просто ограничен поглед върху нормалното функциониране на нещата. Звучи ли ти смислено?
— Не съм убедена.
— Мислиш ли, че Мама някога е имала любовници?
— Питай я.
— Не смея.
След известно време Дженис обявява:
— Ако не смяташ да правиш любов с мен, най-добре да се обърна с гръб да поспя малко. Бях будна почти цяла нощ от притеснения по това… събиране.
— Как смяташ, че върви?
— Бива.
Шумоленето на завивките, когато извърта тялото си, звучи като сребърна музика, пластове блед звук, които се извисяват навън, неограничавани от пространството. Имаше една поза, в която спяха навремето, дясната му ръка обхванала черепа й през косата, а лявата върху гърдите й, събирайки ги заедно, така че зърната са на сантиметри разстояние. Позата все още си е там. Задникът и краката й се разтварят. Той я пита:
— Как ще излезем оттук?
— Обличаме си дрехите и излизаме през вратата. Но нека дремнем първо. Вече говориш несвързано.
— Ще бъде толкова притеснително. Оня тип на рецепцията ще си помисли, че не сме се занимавали с нищо хубаво.
— На него не му пука.
— Пука му, наистина му пука. Можем да останем цялата нощ, за негово успокоение, но никой не знае къде сме. Ще се притесняват.
— Престани, Хари. Ще тръгнем след час. Просто млъкни.
— Чувствам се толкова виновен.
— За какво?
— За всичко.
— Успокой се. Не за всичко си виновен ти.
— Това не мога да го приема.
Той пуска гърдите й, оставя ги да се изплъзнат, блестящи късове. Пространството, в което се намират, мотелската стая, дълга и скришна като окоп, се превръща във вътрешно пространство. Той се плъзва надолу по хладния чаршаф и намества своята омекнала микрокосмическа същност в извитата празнина между великодушно предложените удобни полукълба на задника й; в състояние е да се втвърди, но ръката му, пуснала гърдите й, попада върху познатата вдлъбнатина на талията й, от ребрата към костите на ханша, там няма кости, мека е като птичка, извивката й е отпусната; неговите бебета от нейния корем. Той открива тази извивка, притиска се в нея и заспива. Той. Тя. Спят. Може, нали?