— Има портокалов сок и едно яйце в тигана. Само да довърша тази стая.
Той оглежда къщата от масата в трапезарията. Вижда кухнята от едната страна и всекидневната, от другата. На сутрешната светлина мебелите, които определят живота му, изглеждат като паднали от Марс: фотьойл, покрит с изкуствена материя, оживена от сребърна нишка, диван с възглавнички на баклавички, ниска масичка, имитация на античен дърводелски тезгях, парче дърворезба, което всъщност е настолна лампа; нищо не е създадено, за да служи пряко на целите си; приспособления, направени да устоят на времето; нищо не идва пряко изпод човешка ръка. Мебели, сред които Заека е живял, но така и не е опознал; изработени от материали, чиито имена не знае, износени като на витрина на универсален магазин, остарели без нито веднъж да се подчинят на тялото му. Портокаловият сок е кисел, дори не е натурален замразен, а някаква химия с вкус на портокал.
Чуква яйцето си в тигана, намалява огъня и виновно се сеща за майка си. Дженис изключва прахосмукачката, приближава се, сипва си кафе и сяда срещу него да му прави компания. От недоспиването под очите й има тъмносини кръгове. Той я пита:
— Ще му кажеш ли?
— Предполагам, че ще трябва.
— Защо? Не искаш ли да го задържиш?
— Какво говориш, Хари?
— Задръж го, ако това те прави щастлива. Аз явно не успявам, така че давай, докато се наситиш.
— Ами ако никога не се наситя?
— Тогава ще трябва да се ожениш за него.
— Чарли никога не би се оженил.
— Кой го казва?
— Той сам го каза веднъж. Попитах го защо и той не ми отговори. Може би има нещо общо с онзи шум на сърцето. Но това беше единственият път, когато говорихме по този въпрос.
— За какво изобщо си говорите двамата? Освен в каква поза да го направите следващия път.
Можеше да подскочи при тази подигравка, но тя не го прави. Спокойна е, открита и суха тази сутрин и това го радва. Една по-сурова жена, която не познава, се разкрива пред него. Имаме струни, които някой друг трябва да дръпне.
— Не си говорим много. Обсъждаме разни дребни неща, това, което виждаме през прозореца, нещата, които сме правили като деца. Той обожава да ме слуша. Като малък е живял в най-бедната част на Брюър, градче като Маунт Джъдж му се е струвало прекрасно. Вика ми богата кучка.
— Дъщерята на шефа.
— Недей, Хари. Говорихме за това снощи. Ти не можеш да разбереш. Нещата, които обсъждаме, ще ти се сторят глупави. Чарли наистина има дарбата да превръща всичко във вълнуващо преживяване — вкусът на храната, небето, клиентите, които влизат в автосалона. Ако успееш да преминеш през защитната му стена и тази маска на суров тип, ще видиш, че е много схватлив и любвеобилен. Снощи, когато ти си тръгна, той се почувства ужасно, че те предизвика да кажеш повече, отколкото искаше. Мрази да спори. Обича живота, наистина, Хари. Той обича живота.
— Всички го обичаме.
— Всъщност не е точно така. Мисля, че начинът, по който нашето поколение е възпитано ни пречи да обичаме живота. А Чарли го обича. Това е като дневната светлина. Искаш ли да ти кажа нещо?
— Естествено — съгласява се той, съзнавайки, че ще го заболи.
— Любенето през деня е най-приятно.
— Добре. Успокой се, казах ти да задържиш копелето.
— Не ти вярвам.
— Само при едно условие. Опитай се детето да не разбере. Майка ми вече знае, хората, които й ходят на гости, са й казали. Целият град знае. Ясно е като бял ден.
— Престани — казва Дженис и се изправя. — По дяволите майка ти, Хари. Единственото нещо, което е направила за нас, е да трови брака ни, а сега се дави в отровата на живота си. Радвам се, че умира.
— Господи, не говори така.
— И защо не? И тя би говорила така, ако бях на нейно място. За коя искаше да се ожениш? Кажи ми, коя щеше да е достатъчно добра за теб? Коя?
— Сестра ми — предлага той.
— И нека ти кажа още нещо. Отначало с Чарли, всеки път, когато се чувствах гузна и не можех да се отпусна, се сещах за майка ти и за това как се отнася не само с мен, но и с Нелсън, собственият й внук, и тогава си казвах: „Е добре, мой човек, пъхни ми го“, и веднага свършвах.
— Добре, добре, спести ми подробностите.
— Писна ми, толкова ми писна да ти спестявам разни работи. Има дни, в които — от това признание тя се натъжава и сякаш някаква мрежа се спуска върху лицето й, което се загрозява от опъна — има дни, в които съжалявам, че тогава се върна. Ти беше красив безмозъчен мъж, а аз трябваше да гледам как този мъж умира с всеки ден.