Една празнота в него отговаря на въпроса й; но тя продължава:
— Какво са направили изобщо за теб законите на ченгетата, освен че са те погребали с угодническа работа, и са те превърнали в такъв страхлив нещастник, че дори не можеш да задържиш видиотената си жена?
Той я хваща за китката. Тя е крехка. Като тебешир. Иска му се да я счупи, да усети как се пречупва; иска му се да я държи укротена в прегръдките си през месеците, докато заздравява.
— Слушай. Изкарвам парите си шибан по шибан долар, а ти живееш от тях, и ако искаш да се върнеш към просенето от приятелчетата ти негрите, заминавай. Махай се. Остави ме на мира с хлапето ми.
— Ти нещастник такъв — казва тя. — Нещастник. Убиец на бебета.
— Я смени плочата — казва той. — Болна кучка такава. Вие богатите хлапета, дето си играете на живот, ме отвращавате, отвращава ме как хвърляте камъни по бедните глупави ченгета, дето пазят плячката на татко. Просто си играете, скъпа. Мислиш, че играеш страшната игра на щастливата путка, но нека ти кажа нещо. Моята бедна тъпа жена дребосъчка се чука по-добре обърната с гръб, отколкото ти можеш обърната с лице.
— Точно така, с гръб, защото не може да понася да те гледа в лицето.
Той стисва тебеширената й китка по-силно и й казва:
— В теб няма сок, скъпа. Цялата си изсмукана, а си само на осемнайсет. Опитала си всичко и не се страхуваш от нищо, и се чудиш защо всичко е толкова мъртво. Всичко ти е било дадено наготово, сладурче, затова е толкова мъртво. Мамка ти, мислиш си, че ще прекроиш света, а си нямаш никаква шибана представа какво кара хората да действат. Страхът. Ето това ни кара нас, бедните кучи синове, да действаме. Ти не знаеш какво е страх, нали, бедничкото ми? Затова си толкова мъртва. — Той стиска китката й, докато в главата му не нахлува представата как свързаните, извити кости в нея призрачно се огъват като на рентгенова снимка; очите й леко се разширяват, мимолетна паника, която забелязва само защото той я е предизвикал.
Тя издърпва китката си и я разтърква, без да свежда поглед от неговия.
— Хората са действали от страх достатъчно дълго — казва Джил. — Хайде за разнообразие да пробваме с любов.
— Тогава трябва да си намериш друга Вселена. Луната е студена, скъпа. Студена и грозна. Ако не я искаш, комунистите ще я вземат. Те не са толкова шибано горди.
— Какъв е този звук?
Нелсън плаче пред вратата им, страхувайки се да влезе. Така се получаваше и преди с Дженис при техните скандали: тъкмо стигаха дотам, че да извлекат нещо от тях, и хлапето ги молеше да спрат. Може би си представяше, че Беки е умряла при такова скарване и че това ще убие него. Заека го пуска и обяснява:
— Говорехме за политика.
Нелсън успява да смотолеви през хлипанията си:
— Татко, защо спориш с всички?
— Защото обичам страната си и не мога да понасям да я хулят.
— Ако я обичаше, щеше да искаш да е по-добра — казва Джил.
— Ако тя беше по-добра, щеше и аз да трябва да съм по-добър — казва той сериозно, и всички се разсмиват, той последен.
И така, чрез този невесел смях — тя все още търка китките си, а ръката, с която я удари, започва да го боли — те се опитват да изградят отново семейството си. За вечеря тя приготвя филе от морски език с лимон, леко варено, с потънала в слънчева светлина люспесто кафява кожа; Нелсън получава хамбургер, поръсен с пшеничени трици, да му напомня за Бъргър, с ядки. Трици, тиквички, кестени, целина, овесени ядки — това са част от екзотичните неща, които пазаруването на Джил внася в къщата. Храната, сготвена от нея, за него има вкус на неща, които никога не е имал: свещи, солена вода, мания за здраве, богатство, класа. Семейството на Джил бе имало прислужница и на нея й трябват няколко вечери, за да осъзнае, че мръсните чинии не се раздигат и измиват сами чрез някаква магия, а трябва да бъдат изнесени и измити. Все още Заека е този, който в събота сутрин чисти стаите с прахосмукачка, приготвя вързопа със своите ризи и чаршафите за обществената пералня, сортира чорапите и бельото на Нелсън за тяхната малка пералня в мазето. Той е в състояние да види това, което тези деца не могат да забележат, как се трупа прахът, как напредва разрухата, просмуква се хаосът, как времето надвива. Но заради готвенето й, той е склонен да й бъде прислужник на половин работен ден. Нейното готвене е съживило вкуса му към живот. Сега вече пият вино с вечерята, калифорнийско бяло в кана от половин галон. И винаги салата. Салатата в кухнята на област „Даймънд“ обикновено е посестрима на киселото зеле, с тлъста сметанова заливка, но ръцете на Джил поднасят маруля с тънък слой олио, невидим като здравето. Докато Дженис предлагаше за десерт някакъв готов тестен сладкиш от „Халф-ъ-Лоуф“, Джил съчинява сложни форми от плодове. А кафето й е черен нектар, в сравнение с воднистия катран, който сервираше Дженис. Доволството прави Хари неподвижен; той наблюдава как чиниите се омитат от масата и се настанява отново нашироко във всекидневната. Когато миялната машина е захранена и доволно запухтява, Джил идва във всекидневната, сяда на опърпания килим и свири на китарата. Какво свири? „Сбогом, Анджелина, небето е в огън“ и някои други, чиито мелодии съумява да изкара. Владее може би шест акорда. Пръстите й върху прагчетата често захващат някой кичур от разпилялата се коса; сигурно боли. Гласът й е тъничък инструмент, който бързо секва. „Всички мои изпитания, о, Боже, скоро ще приключат“, изпява тя на финала и вдига поглед за аплодисменти.