Той пита:
– В какво например?
– О, например фактът, че вие не се боите от жените.
– А кой се бои?
– Джек.
– Мислите ли?
– Разбира се. С възрастните и с малолетните той е екстра; с ония, които го гледат в яката. Но с другите е много злобен; не ги обича. Той в действителност не смята, че те трябва да идват в църква. Те внасят в нея миризмата на бебета и на легло. Това не е само в Джек; това е в християнството. В действителност това е една неврастенична религия.
Някак си докато тя разкрива своята психология, това му изглежда толкова глупаво, че чувството за собствената му глупост го напуска. Слизайки от едно високо място на бордюра, той я улавя за ръката. Маунт Джъдж, който е застроен откъм стръмната страна на планината, е осеян с високи бордюри, трудни за малки жени да ги превъзмогват грациозно. Голата ѝ ръка остава студена в неговите пръсти.
– Не казвайте това на хората от паството – казва той.
– Виждате ли? Вие говорите също като Джек.
– Това добро ли е или лошо?
Точно това! Струва му се, че точно това ще му помогне да изпробва откровеността ѝ. Тя трябва да каже дали е добро или лошо и това ще бъде разклонението на пътя. Но тя не казва нищо. Той чувства усилието ѝ да се самоконтролира. Тя е свикнала да отговаря. Те се изкачват на отсрещния бордюр и той непохватно пуска ръката ѝ. Въпреки своята скованост, той все пак има чувството, че се е сгушил до някаква податлива повърхност, че ще си допаднат.
– Мами – вика Джойс.
– Какво?
– Какво е това растенично?
– Растенично! А, неврастенично. Това е, когато си малко болен в главата.
– Като хрема[41]?
– Е, да, донякъде. Това е сериозно. Не си блъскай главичката за това, миличка. Това е нещо, от което страдат повечето хора, с изключение на нашия приятел, господин Енгстръм.
Малкото момиченце вдига поглед към него през бедрата на майка си с разширяваща се усмивка на преднамерена безочливост.
– Той е лош – казва детето.
– Не много – отвръща майка ѝ.
В края на тухлената алея за свещеническия дом е изоставено синьо велосипедче с три колела и Джойс изтичва напред; качва се на него и се понася със своето неделно палтенце във воднист цвят и розова панделка в косата; скърцане на метал, бързо препускане с велосипеда, движения на устните, без да се чуе звук, конци от шум във въздуха. В продължение на един миг те наблюдават заедно детето. После Люси пита:
– Искате ли да влезете?
Докато очаква неговия отговор, тя съзерцава рамото му; от неговия зрителен ъгъл белите ѝ клепачи скриват очите ѝ. Устните ѝ са разделени и езикът ѝ, едно движение в челюстта ѝ му подсказва това, докосва небцето на устата ѝ. В обедното слънце чертите ѝ изглеждат остри, а червилото ѝ – напукано. Той вижда вътрешната подплата на долната ѝ устна, влажна при зъбите.
Един закъснял порив от проповедта с нейния мъчително- поучаващ вкус като сух бриз от пустинята го залива, придружен гротескно с видение от гърдите на Дженис, със зелените венички, нежни. Тази порочна жена иска да го изтръгне от тях.
– Не, искрено благодаря. Не мога.
– О, хайде! Вие бяхте на църква, ще бъдете възнаграден. Ще изпиете едно кафе.
– Не, вижте...
Думите му звучат меко, но някак важно.
– Вие сте кукла, но сега имам жена си...
И ръцете му, издигащи се от двете му страни в неясен обяснителен жест, я карат да отстъпи бързо крачка назад.
– Моля да ме извините.
Той не съзнава нищо друго, освен че малката пъстра част на зелените ѝ ириси е като разкъсана тънка хартия около черните точки на зениците ѝ; после гледа как нейните стегнати закръглени задни части се поклащат нагоре по пътеката.
– Във всеки случай благодаря – извиква той с фалшив обезсилен глас.
Заека се опасява, че ще бъде намразен. Тя тръшва вратата зад себе си така силно, че чукчето изтропва от само себе си върху празната входна врата.