– Разбира се, че те не правят нищо за църквата и затова именно ти трябва да ги посетиш, както отлично знаеш. Аз не смятам, че Фериеви са свързани с нещо с църквата, като изключим това, че ти е станало неприятно, понеже тя излязла от страничната врата, за което ти разстройваш всички в продължение на месеци. Сега, ако тя дойде на Великден, ще бъде същото. И да ти кажа откровено мнението си, ти и госпожа Фери бихте се разбирали отлично, и двамата сте същински деца.
– Люси, само за това, че господин Фери е собственик на никаква фабрика за обувки, не ги прави по-важни християни от някой, който работи във фабриката за обувки.
– О, Джек, ти си досаден. Ти просто се боиш да не се унижиш и не цитирай светото писание, за да се оправдаваш. Не ме интересува дали Фериеви идват на църква или стоят настрана, или са станали свидетели на Йехова[20].
– Поне свидетелите на Йехова вършат онова, което казват и в което вярват.
Когато Екълс се обръща към Хари, за да се изкикоти заговорнически след тази хаплива забележка, язвителността осакатява неговия смях, обръща устните му силно навътре, така че главата му с малки челюсти открива зъбите си като череп.
– Не зная какво може да означава това – прибавя Люси, – но когато ти поиска от мене да се оженя за тебе и аз ти обясних какво чувствам, ти каза... добре... отлично!
– Аз казах това дотолкова, доколкото твоето сърце оставаше открито за божията милост.
Екълс изсипва всички тия думи върху нея в напрегнат силен поток, от което голямото му чело пламва и по него избиват червени нетна.
– Мамичко, аз се наспах.
Гласчето, плахо и пронизително, ги напада отгоре из засада. Най-горе на покритите с пътека стълби едно мъничко кестеняво момиченце по гащички увисва нерешително. Тя изглежда на Заека прекалено мургава за своите родители, прекалено тъмна в тъмнината, едва крепейки се върху пълните си крачета, бебе, надуто от пълнота, с по-дълги крачка. Ръчичките ѝ трият и дърпат ядосано голите ѝ гърдички. Тя чува отговора на майка си още преди да го е изрекла:
– Джойс! Веднага се върни в твоето легло и заспи.
– Не мога. Има много шум.
– Ние крещяхме точно под главата ѝ – казва Екълс на жена си.
– Ти крещеше. За божията милост.
– Сънувах страшен сън – казва Джойс и тромаво слиза две стъпала.
– Не, не си сънувала. Ти изобщо не си заспивала – казва тихо госпожа Екълс и отива до стълбите.
– Какво сънува? – пита Екълс детето.
– Един лъв изяде едно момче.
– Това изобщо не е сън – прекъсва я жената и се обръща към съпруга си. – Това са ония отвратителни поеми на Белок, които ти настояваш да ѝ четем.
– Тя ги иска.
– Ужасни са! Причиняват ѝ травми.
– Джойс и аз смятаме, че са смешни.
– Е, да... и двамата имате извратено чувство за хумор. Всяка вечер тя ме пита за онова проклето пони Том и какво значи "умирам".
– Кажи ѝ какво значи. Ако и ти вярваше както ние двамата с Белок в свръхестественото, тези съвсем естествени въпроси нямаше да те разстройват.
– Не повтаряй едно и също нещо, Джек. Ти си ужасен, когато започнеш да мърмориш.
– Искаш да кажеш, че съм ужасен, когато се отнасям сериозно към себе си.
– Хей! Подушвам... кейк гори – казва Заека.
Тя вдига очи към него и в погледа ѝ застива одобрение.
В тоя поглед има някакъв студен зов, слаб вик, идващ от страна на враговете му. Той чувства това, но не му отдава никакво значение; плъзва поглед над главата ѝ и с чувствителните си ноздри ѝ показва, че е подушил нещо да дими. Опънатата дъга на черепа ѝ под късо подрязаната бухнала прическа подсказва, че за нея са положени особено старателни козметични грижи.
– Ако само желаеше да се отнасяш сериозно със себе си – казва тя на Екълс и изчезва върху проблесналите за миг голи крака към мрачния коридор на свещеническия дом.
Екълс извиква:
– Джойс, върни се в стаята, сложи си една фланелка и тогава можеш да слезеш долу.
Вместо да направи това, детето се смъква, шляпайки, още три стъпала надолу.
– Джойс, чу ли ме?
– Ти я вземи, тат-ко-о.
– Защо да я взема аз? Татко ти е долу.
– Не зная къде е.
– Можеш сама да си я вземеш... на бюрото ти е.
– Не зная къде е брурото ми.
– В стаята ти, мила. Разбира се, че знаеш къде е. Сложи и една фланелка и ще те пусна долу.
Но тя вече е почти долу.
– Страх ме е от лъфа – изпява тя с лека усмивка, издаваща съзнание за собствената ѝ дързост.