– Как?
– Спомних си миналия ни разговор. За водопада и дървото.
– А, да. Аз го откраднах от Мики Маус.
Екълс се смее объркан. Заека забелязва, че той остава със зяпнала уста, след това малките извити навътре зъби изчакват за миг, докато веждите му се вдигат и спускат с упование.
– Това пък не очаквах – признава той, затваряйки тази флиртуваща кухина. – Тогава ти каза, че не знаеш това, което е вътре в теб. През целия уикенд аз непрекъснато се питах какво е то. Можеш ли да ми кажеш?
Заека не желае да му казва нищо. Колкото повече говори, толкова повече губи. Той се чувства сигурен вътре в собствената си кожа и не иска да излиза от нея. Цялата игра на тоя човек беше да го накара да излезе на открито, там, където той може да се разпорежда. Все пак силният навик на благовъзпитанието разтваря устните му.
– Дявол да го вземе, няма нищо особено – казва той. – То е просто, че... това е всичко, което има. Не мислите ли?
Екълс кимва, замижава и продължава да кара, без да каже дума. Капанът го очаква тук; проклетникът, толкова е сигурен, че ще се върна.
– Как е Дженис сега? – пита Заека.
Екълс се изненадва, разбирайки, че с това фактически той изменя донякъде на възгледите си.
– В понеделник сутрин прескочих, за да им кажа, че си в областта. Жена ти беше в задния двор с малкия и една жена, която изглежда е нейна стара приятелка – госпожа... Фостър? Фогълмън?
– Как изглеждаше?
– Не мога да кажа всъщност. Отвлече ми вниманието с тъмните си очила... с огледални стъкла и много широки рамки отстрани.
– О, Пеги Гринг! Тази слабоумна! Тя се ожени за оня селяндур Морис Фознахт.
– Фознахт! Вярно. Като поничка[21]. Разбрах, че има нещо местно... провинциално в това име.
– Никога ли не сте чували за Деня на поничката, преди да дойдете тук?
– Никога. В Норуок не.
– Спомням си по тоя повод, че когато бях... о, трябва да съм бил на шест или на седем години, защото той почина през 1940 година, моят дядо обичаше да чака горе на стълбите, докато аз слизах, за да не стана поничка. Тогава той живееше с нас.
Струва му се, че с години не е говорил за дядо си; в устата си чувстваше лека сухота.
– Какво беше наказанието, ако станеш поничка?
– Забравил съм. Беше нещо, което човек не би желал да бъде. А, почакайте! Една година аз бях последен долу нa стълбите и някой – родителите ми или някой друг, ме ядосваше и, мисля, започнах да крещя... не зная. Всеки случай старецът затова стоеше горе.
– Баща на баща ти ли беше?
– Не. На майка ми. Живееше с нас.
– Спомням си бащата на моя баща – казва Екълс. – Той идваше в Кънектикът и спореше ужасно с баща ми. Дядо ми беше епископ на Провидънс. Той бе запазил своята църква от сливане с унитарианската с това, че той самият беше станал почти унитарианец. Обичаше да се нарича Дарвинов деист. Баща ми, предполагам като реакция на това, бе станал твърде ортодоксален; почти англикан. Обичаше Беллок и Честъртън. Фактически той ни четеше тия поеми, за които чухте жена ми да протестира.
– За лъва ли?
– Да. У Белок има твърде остър сарказъм, който жена ми не може да оцени. Той иронизира децата, което тя не може да му прости. Това е психологията ѝ. Тя смята децата за неприкосновени. Докъде бях стигнал? Да. Покрай своята разводнена теология дядо ми бе запазил в религиозната си практика известна индивидуалност и суровост, които баща ми бе изгубил. Дядо намираше баща ми за крайно небрежен поради обстоятелството, че не прави всяка вечер служба вкъщи. Баща ми казваше, че не иска да отегчава своите деца с бога, тъй както той е бил отегчаван, и изобщо каква полза да се отдава почит на един бог на джунглата във всекидневната? "Да не мислиш, че бог е в гората? – казваше дядо ми. – Точно зад цветното стъкло?" И така нататък. Брат ми и аз просто треперехме, защото това довеждаше татко до ужасна депресия, когато в края на краищата трябваше да спори с него. Знаеш как е с бащите, никога не можеш да се освободиш от мисълта, че въпреки всичко могат да бъдат прави. Малък съсухрен старец с акцент на янки, който наистина беше ужасно мил. Спомням си как ни стисваше за коляното по време на ядене със своята кафява костелива ръка и изкрякваше:
– Накара ли ви да вярвате в ада?
Хари се смее; Екълс имитира добре; подхожда му да е старец.
– Накара ли ви? Повярвахте ли?
– Да, така мисля. Адът, тъй както го е описал Исус, като отдалечаване от бога.
– Е, тогава ние повече или по-малко сме в него.
– Не мисля така. Изобщо не мисля така. Мисля, че дори и най-върлият безбожник няма никаква представа какво представлява това отдалечаване в действителност. Една тъмнина около нас. А тогава това, в което ние живеем, би могло да се нарече – той поглежда Хари и се усмихва – тъмнина вътре в нас.
21
Произношението на „поничка“ на английски (диал.) звучи приблизизително като името "Фознахт". – Бел. пр.