Налудничавите ѝ очи го фиксират с безумен поглед и тя се вкопчва още по-здраво в него.
– Не зная. Не мисля. Денят на падналите[24] е следващата събота.
– О, спомням си така добре деня, когато получихме това глупаво растение. Беше горещо! Отидохме с колата до Ню Йорк, за да го вземем от парахода и го сложихме на задната седалка на пакарда като любима леля или нещо от този род. То пристигна в голямо синьо дървено буре с пръст. Имаше само един разсадник в Англия, който ги доставяше, и само превозването му с кораба струваше двеста долара. Един мъж слезе, за да го наглежда и да го полива всеки ден.
Беше горещо и целият този отвратителен трафик през Джърси сити и Трентън и този хилав храст, който седеше в своето синьо буре на задната седалка като същински принц! Тогава ги нямаше тия магистрали, така че до Ню Йорк си беше хубаво пътуване от шест часа, точно по време на депресията, и изглеждаше като че ли всеки в света има автомобил. Минаваш Делауеър при Бърлингтън. Това беше преди войната. Не зная дали, когато кажа "войната", вие разбирате коя война имам предвид. Може би вие мислите, че тая, корейската, това е войната.
– Не. Войната за мене е Втората световна война.
– И за мене! И за мене! Спомняте ли си я наистина?
– Разбира се. Искам да кажа, че бях вече достатъчно голям. Аз изглаждах консервни кутии и купувах военни марки Наградиха ни за това в началното училище.
– Нашият син бе убит...
– Ах! Съжалявам...
– О, той беше възрастен, той беше възрастен. Беше почти на четиридесет. Току-що го бяха произвели офицер.
– Все пак.
– Зная. Вие мислите, че само младите биват убивани.
– Да, вие разбирате.
– Това беше една добра война. Не беше като първата. Ние трябваше да я спечелим и я спечелихме. Всички войни са нещо ужасно, но тази трябваше да я спечелим.
Тя отново размахва бастуна към розовото растение.
– В деня, когато пристигнахме от пристанището, където беше корабът, разбира се, толкова късно през лятото, то съвсем нямаше цветове, на мене ми изглеждаше просто глупост да го возим на задната седалка, като някакъв – тя разбира, че се повтаря, запъва се, но продължава, – като същински принц.
В нейните почти прозрачни сини очи е забодена тази малка проницателност, с която тя наблюдава лицето му дали ще се усмихне на объркването ѝ. Като не забелязва нищо, та отсича рязко:
– Това е единствената.
– Единствената бианчи?
– Да! Точно така! Няма друга в Съединените щати. Няма друго такова хубаво розово от Златните врата до където и да било... мисля Бруклинския мост казват. Всичкото истински хубаво розово в страната е точно тук, под нашите очи. Един цветар от Ланкастър взе някакви калеми[25] за развъждане, но загинаха. Навярно ги е задушил с вар. Глупав човек! Грък.
Тя се впива в ръката му и продължава нататък по-тежко и по-бързо. Слънцето е високо и тя, изглежда, иска да се прибере вкъщи. В листака жужат пчели. Птици, скрити в дърветата, се карат. Морето от листа залива морето от цветове и неопределен остър мирис лъхва откъм свежите стени от зеленина. Кленове, брези, дъбове, брястове и диви кестени образуват рядка гора, която се простира на различна дълбочина покрай отдалечената граница на имението. Във влажното сенчесто място между моравата и тази горичка все още се виждат рододендрони, но по храстите в средата на моравата, които не са на сянка, се виждат вече опадали цветове в странно прави редици край потъналите в трева пътеки.
– Не ми харесва, не ми харесва – казва госпожа Смит, куцукайки заедно със Заека надолу по една такава просека,отрупана с цветове. – Аз ценя красотата, но бих предпочела да видя люцерна. Една жена – не зная защо това трябва да ме вълнува толкова, Хоръс канеше съседите да идват и да гледат това място точно когато всичко е разцъфнало. В много отношения той беше като дете. Тази жена, госпожа Фостър, която живееше под склона на планината в малка оранжева къщурка с безшумно спускащи се щори, постоянно ми казваше, извърната към мене, с червило наполовина до носа ѝ – тя имитира прекалено ласкав глас, изпълнен с гореща злоба, която разтърсва тялото ѝ: "Ай, госпожо Смит, такъв трябва да е раят." И една година аз ѝ казах, не можех повече да сдържам езика си и ѝ казах: "Е, ако трябва да пътувам всяка неделя шест мили на отиване и на връщане до епископалната църква "Сейнт Джон", само за да вляза в друга леха от рододендрони, аз спокойно мога да си спестя това разстояние тъй като не желая да отида там." Това, което казах, не беше ли ужасно за една стара грешница?
24
Денят на падналите в гражданската война (1861-1865 г.), в испано-американската и други войни в САЩ. – Бел. пр.